Ако утрото настъпи

Трейси. Искам да умра. Моля те, Господи, нека да умра. Но не мога, нали? Тогава бих убила бебето си. Това бебе е твое, Чарлс? Защо не си тук сега да ми помогнеш? Точно в този момент тя го намрази.

— Ако изпитвате някакви особени затруднения — каза директорът, — искам да кажа, ако бих могъл някак да ви помогна, бих искал да дойдете при мен.

Дори докато говореше, той съзнаваше, че думите му са лишени от съдържание. Жената пред него беше млада, красива и свежа. Лесбийките от затвора щяха да й нахвърлят като зверове. В затвора нямаше дори една сигурна килия, в която да я настани. Почти всяка килия се контролираше от някоя затворничка. До ушите на директор Браниган достигаха слухове за изнасилвания при душовете, в тоалетните и нощем по коридорите. Това обаче си оставаха само слухове, тъй като след това потърпевшите винаги мълчаха. Или умираха. Директор Браниган продължи внимателно:

— При добро поведение може да бъдете освободена след дванадесет или…

— Не!

Това беше вик на дълбоко отчаяние, на пълна безнадеждност. Трейси почувства как стените на директорския кабинет се сгромолясват отгоре й. Тя скочи на крака и се разкрещя. Пазачът хлътна вътре и я сграбчи за ръката.

— По-внимателно — нареди му директор Браниган. Той седна, обзет от безсилие, и видя как отвеждат Трейси.

Поведоха я по коридора край килии, пълни с всевъзможни затворнички. Те впиваха погледи в Трейси, докато преминаваше край тях, и й подвикваха на най-различни акценти. Виковете им не достигаха до съзнанието на Трейси.

— Прясно мляко…

— Пиле меко…

— Пръсни малко…

— Мръсни…

Едва когато стигна до блока на своята килия, Трейси осъзна, че жените повтаряха монотонно: „Прясно месо!“

ШЕСТА ГЛАВА

В килийния блок „С“ имаше шестдесет жени, разпределени по четири в килия. Когато поведоха Трейси по дългия миризлив коридор, между решетките занадничаха лица с изписано по тях безразличие, похотливост или омраза. Самата Трейси се движеше като замаяна, като в непозната страна, изпаднала случайно в бавно течащ сън. Гърлото й бе разранено от тежките стонове на разтърсеното й тяло. Повикването в директорския кабинет представляваше последната й надежда.

Сега вече не съществуваше нищо. Нищо, освен вцепеняващата мозъка й мисъл, че през следващите петнадесет години ще остане затворена в това мъчилище.

Надзирателката отвори вратата на една килия.

— Влизай!

Трейси запремига и се заоглежда. В килията имаше три жени, които мълчаливо я наблюдаваха.

— Мърдай! — заповяда надзирателката.

Трейси се подвоуми, после пристъпи в килията. Чу как вратата хлопна зад гърба й. Ето че пристигна у дома си.

Тясната килия едва побираше четири легла, малка маса с пукнато огледало отгоре й, четири малки шкафчета и тоалетна чиния без седалка в най-отдалечения ъгъл.

Обитателите на килията не сваляха погледи от нея. Най-сетне някаква пуерториканка наруши тишината.

— Като че ли си имаме нова съквартирантка.

Говореше с дълбок, гърлен глас. Щеше да е красива, ако не беше сиво-синият белег от удар с нож, слизащ от слепоочието до гърлото. Изглеждаше на не повече от четиридесет години, докато човек не се вгледаше внимателно в очите й.

Една приклекнала на земята мексиканка на средна възраст промърмори:

— Que suerte verte! Приятно ни е да се запознаем. За какво те окошариха, querida?

Трейси стоеше като вцепенена, без да може да отговори. Третата беше чернокожа, висока над метър и осемдесет, с присвити, наблюдателни очи и студен, отблъскващ израз на лицето. Главата й беше обръсната и черепът й лъщеше на неясната светлина.

— Онова легло в ъгъла е твоето.

Трейси пристъпи към леглото. Дюшекът беше отвратителен, изпоцапан от господ знае колко много други обитателки. От погнуса не можеше да се докосне дори до него. Без да иска, изрази гласно мислите си.

— Не… не мога да спя на този дюшек.

Дебелата мексиканка се ухили.

— И не е необходимо, гълъбче. Hay tiempo. Можеш на спиш на моя.

Трейси внезапно осъзна атмосферата в килията и мисълта я блъсна с физическа сила. Трите жени я наблюдаваха с втренчени погледи и я караха да се чувства разголена. Прясно месо! Изведнъж се ужаси. Сигурно съм се объркала, помисли си Трейси. О, божичко, нека съм се объркала.

Най-сетне си възвърна гласа.

— Към кого… към кого да се обърна за чист дюшек.

— Към господ — изсумтя чернокожата. — Но напоследък не се е мяркал насам.

Трейси се извърна и огледа отново дюшека. По него пълзяха едри, черни хлебарки. Не мога да остана тук, премина през главата на Трейси. Остана ли, ще полудея.

Сякаш прочела мислите й, чернокожата каза:

— Не тръгвай против течението, рожбо.

Трейси дочу отново гласът на директора: „Най-добрият съвет, който бих могъл да ви дам, е да опитате да се отпуснете…“

Чернокожата продължи:

— Аз съм Ърнестин Литълчеп — тя кимна по посока на жената с огромния белег. — Това е Лола. От Пуерто Рико е, а онази дебелана е Паулита от Мексико. Ти коя си?

— Аз… аз съм Трейси Уитни. — На устата й беше да каже бях Трейси Уитни.

Изпитваше кошмарното чувство, че самоличността й изчезва. Внезапно й прилоша и тя се хвана за ръба на леглото, за да не падне.

— Откъде си, гълъбче? — запита пълната жена.

— Съжалявам, но не ми… не ми се говори сега.

Трейси изведнъж почувства, че не може повече да се държи на крака. Тя се отпусна тежко на ръба на отвратителното легло и изтри с полата си капчиците пот по челото. Моето бебе, помисли тя. Трябваше да кажа на директора, че очаквам дете. Може дори да ми дадат самостоятелна килия.

Чу приближаващи се стъпки по коридора. Край килията премина надзирателка. Трейси отиде бързо до вратата.

— Извинете — извика тя. — Налага се да се видя с директора. Аз съм…

— Веднага ще ти го пратя — изръмжа през рамо надзирателката.

— Не ме разбирате. Аз съм…

Надзирателката отмина.

Трейси захапа кокалчетата на пръстите си, за да не закрещи.

— Да не си болна, гълъбче? — запита пуерториканката.

Без да може да отговори, Трейси поклати глава. Върна се до леглото, огледа го за миг, после бавно