На Трейси й се струваше, че са нещастни. Искаше й се да отвори клетките и да ги пусне на свобода.
В 8.45 из целия затвор задрънчаха предупредителни звънци. Съкилийничките на Трейси започнаха да се събличат. Трейси не помръдна от мястото си.
— Имаш петнадесет минути, за да се приготвиш за сън — каза Лола.
Жените свалиха дрехите и облякоха пижамите. Изрусената надзирателка мина край килията. Щом забеляза че Трейси продължава да лежи, тя се спря.
— Събличай се! — нареди й тя. После се обърна към Ърнестин. — Не си ли й обяснила?
— Да. Всички й казахме.
Надзирателката се обърна отново към Трейси.
— Знаем как да се справяме с бунтарките — предупреди я тя. — Прави каквото ти се казва, да не ти загрея задника.
После си отиде.
— Добре е да се вслушаш в думите й, гълъбче — посъветва я Паулита. — Железния панталон е долна кучка.
Трейси се надигна бавно, обърна се с гръб и започна да се съблича. Свали дрехите си, с изключение на пликчетата си и нахлузи през главата грубата нощница. Усети, че жените не свалят погледи от нея.
— Наистина имаш хубаво тяло — забеляза Паулита.
— Да, чудесно е — потвърди като ехо Лола.
Трейси почувства как по тялото й преминават тръпки.
Ърнестин пристъпи към Трейси и я погледна.
— Ние сме ти приятелки. Ще се грижим добре за теб — гласът й хриптеше от вълнение.
Трейси се дръпна като ожилена.
— Остави ме на мира! Всички ме оставете. Не съм… не съм такава.
Чернокожата се изкиска.
— Ще бъдеш такава, каквато поискаме, гълъбче.
—
Лампите угаснаха.
Тъмнината се оказа неприятел на Трейси. Тя седеше напрегнато на ръба на леглото. Чувстваше, че останалите просто изчакват, след което щяха да се нахвърлят отгоре й. Да не би пък да си въобразяваше? Беше толкова възбудена, че навсякъде около себе си виждаше заплаха. С какво я бяха заплашили? Всъщност с нищо. Може би просто искаха да се държат с нея приятелски, а тя беше доловила нещо злокобно в техните предложения. Беше чувала за хомосексуална дейност по затворите, но това положително представляваше изключение, а не някакво правило. Един затвор не може да позволи подобно нещо.
Въпреки всичко изпитваше някакво натрапчиво съмнение. Реши да остане будна през цялата нощ. Посегнеше ли някоя, щеше да вика за помощ. Задължение на надзирателките беше да не допускат да се случи нещо лошо със затворничките. Убеди се сама, че няма от какво да се безпокои. Просто трябваше да остане нащрек.
Трейси седеше на ръба на леглото и се вслушваше във всеки шум. Чу как трите жени отидоха една подир друга до тоалета, как го използваха и се върнаха в леглата си. Без да може повече да издържа, Трейси също се отправи към тоалета. Опита се да пусне водата, но кранчето не работеше. Вонята беше непоносима. Върна се бързо на леглото си и отново седна.
Тялото й беше като изпънато и парализирано. Тя полегна на леглото и в следващия миг почувства как нещо пълзи към врата й. Едва не изкрещя.
В 3.00 вече не можеше да държи очите си отворени. Заспа.
Събуди се от някаква ръка, която затискаше устата й, и от други две ръце, сграбчили я за гърдите. Опита се на стане и да извика, но почувства как разкъсват пликчетата и нощницата й. Между бедрата и се пъхнаха ръце и започнаха да разтварят краката й. Трейси се бореше отчаяно и се мъчеше да стане.
— Спокойно — прошепна глас в тъмнината — и няма да ти се случи нищо лошо.
Трейси ритна с крак по посока на гласа. Докосна едра плът.
— Carajo! Дайте й да разбере на тази кучка — процеди задъхано гласът. — Свалете я на пода.
Върху лицето на Трейси се стовари корав юмрук. Някой се хвърли отгоре й, хвана я здраво и просто я задуши, неприлични ръце започнаха да я изнасилват.
Трейси успя да се освободи за миг, но една от жените я сграбчи и блъсна главата й в железните перила на леглото. Почувства как от носа й руква кръв. Хвърлиха я върху циментовия под, разтвориха ръцете и краката й и ги затиснаха. Трейси се бореше като обезумяла, но не можеше да се справи едновременно и с трите. Тя почувства как по тялото й плъзнаха хладни длани и топли езици. Разтвориха краката й и напъхаха в нея някакъв твърд и студен предмет. Тя се гърчеше безпомощно и отчаяно се опитваше да извика. Една ръка понечи да запуши устата й, но Трейси впи зъби в нея и отхапа с всичка сила.
Чу се сподавен вик.
— Кучка такава.
Върху лицето й заваляха юмруци… Болката я замайваше все повече и повече, докато накрая престана да чувства каквото и да е.
Събуди я дрънченето на звънеца. Лежеше напълно гола върху студения циментов под на килията. Трите й съкилийнички лежаха по леглата си.
Железния панталон крещеше по коридора:
— Ставайте, обличайте се!
Когато надзирателката мина край килията, тя забеляза Трейси, която лежеше на пода сред малка локва кръв, със смазано лице и със затворено и подуто око.
— Какво, по дяволите, става тук?
Тя отключи вратата и прекрачи в килията.
— Може да е паднала от леглото — предположи Ърнестин Литълчеп.
Надзирателката пристъпи до Трейси и я побутна с крак.
— Ей, ти! Ставай!
Трейси чу гласа, той идваше сякаш отдън земя.
Надзирателката я сграбчи за лактите, изправи я в седнало положение, а Трейси почти изгуби съзнание от силната болка.
— Какво се е случило?
Трейси различи с едното си око неясните образи, които очакваха нейния отговор.
— Аз… аз — опита се да отговори Трейси, но не можеше да произнесе нито дума. Направи нов опит и някакъв дълбоко скрит в нея атавистичен инстинкт я подтикна да промълви: — Паднала съм от леглото…
Надзирателката се озъби:
— Не обичам умните серсемки. Сега ще те напъхам в карцера, та да се научиш да проявяваш по-голямо уважение.
Това беше като пълна забрава, като някакво завръщане в утробата на майка й. В тясната подземна килия нямаше никакви мебели с изключение на тънкия и износен дюшек, хвърлен направо върху студения
