И сега, когато. Купър наблюдаваше седналата пред него жена, той беше стопроцентово убеден, че няма нищо общо с кражбата на картината. Беше вече готов да напише отчета си.
— Романо ви е обвинил несправедливо, госпожице Уитни. Рано или късно той щеше да предяви иск за кражбата на картината. Случило се е да се появите в най-подходящия момент и да го улесните в това негово намерение.
Трейси почувства как сърцето й започна да бие по-силно. Този човек знаеше, че тя е невинна. Той вероятно разполагаше с достатъчно доказателства против Джо Романо и щеше да я измъкне оттук. Той щеше да разговаря с директора на затвора или с губернатора на щата и щеше да я отърве от този кошмар. Изведнъж дишането й се затрудни.
— Ще ми помогнете ли тогава?
Даниел Купър се озадачи.
— Да ви помогна ли?
— Да. Да издействате помилване или…
— Не.
Отговорът подейства като плесница.
— Не? Но защо? Ако сте убеден, че съм невинна…
Как могат хората да са толкова глупави?
— Моята мисия е приключена.
Когато се прибра в хотела, първото нещо, което направи Купър, бе да се съблече и да застане под душа. Изтърка се хубаво от главата до петите и остави горещите струи да се изливат върху тялото му почти половин час. Когато се обърса и облече, седна да напише отчета си.
„До: Дж. Дж. Ренолдс. Дело номер У — 72-830-412
От: Даниел Купър
Относно: Deux Femmes dans la Cafe Rouge, Renoir. — Маслено платно.
Заключението ми е, че Трейси Уитни по никакъв начин не е свързана с кражбата на горната картина. Убеден съм, че Джо Романо е направил застраховката с намерение да симулира кражба, като получи застраховката и продаде след това картината на частно лице. Сега картината вероятно е извън страната. Тъй като е добре известна, предполагам, че ще се появи в Швейцария, където добросъвестната продажба е разрешена и защитена от закона. Ако някой купувач заяви, че е закупил добросъвестно произведение на изкуството, швейцарското правителство му разрешава да го задържи, дори ако е било откраднато преди това.
Предложение: Тъй като липсва конкретно доказателствно за вината на Романо, ще се наложи нашият клиент да му изплати застрахователната полица. Второ. Безполезно ще е да се иска от Трейси Уитни да възстанови картината или да заплати обезщетение, тъй като тя няма нито представа къде се намира картината, нито пък, както вече разбрах, разполага с някакви авоари. Освен всиичко това тя ще прекара следващите петнадесет години в женския затвор на Южна Луизиана.“
Даниел Купър се спря за миг, за да помисли за Трейси Уитни. Предположи, че останалите мъже биха я сметнали за красива. Запита се, без какъвто и да е интерес какво ли ще стане с нея след петнадесет години затвор. Това нямаше нищо общо с него.
Даниел Купър подписа отчета и се замисли дали има време да си вземе още един душ.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Стария железен панталон настани Трейси в пералнята. От тридесет и петте затворнически длъжности работата в пералнята се смяташе за най-лошата. Огромното горещо помещение бе изпълнено с перални машини и дъски за гладене, а пратките за пране пристигаха безконечно. Пълненето на пералните машини, изваждането на прането от тях и мъкненето на тежките кошници до гладачницата представляваха безсмислен и изтощителен труд.
Работата започваше в 6.00 и на затворничките им се разрешаваше десетминутна почивка на всеки два работни часа. Към края на деветчасовия работен ден повечето жени припадаха вече от изтощение. Трейси вършеше механично работата си и потънала в собствените си размисли, не разговаряше с никого.
Ърнестин Литълчеп чу за назначението на Трейси и подхвърли:
— Стария железен панталон си е паднала по задника ти.
— Не ми пука от нея — отвърна Трейси.
Ърнестин Литълчеп погледна озадачено.
Пред нея стоеше една напълно различна жена от онова стреснато младо момиче, което докараха преди три седмици в затвора. Нещо я беше променило и Ърнестин Литълчеп изгаряше от любопитство да узнае причината. На осмия ден след изпращането й в пералнята Трейси бе посетена в ранния следобед от една надзирателка, която й съобщи:
— Местят те. Имаш назначение за кухнята.
В затвора имаше два вида порцион: затворничките се хранеха с някакви буламачи, сандвичи с кренвирши, фасул или отвратителни гозби, приготовлявани в огромни глинени гювечета, докато храната на надзирателките и на служителите в затвора се приготовляваше от професионални готвачи. Менюто им включваше печено месо, прясна риба, пържоли, пилета, пресни зеленчуци и плодове и най-изкусителни десерти. Работещите в кухнята затворнички имаха достъп до тези храни и се възползваха най-широко от тях.
Когато Трейси отиде в кухнята, тя не се учуди особено много, когато видя там и Ърнестин Литълчеп.
Трейси пристъпи към нея.
— Благодаря ти — каза тя и се принуди с голямо усилие да придаде известна приятелска нотка в гласа си.
Ърнестин само изсумтя и не каза нищо.
— Как убедихте Стария Железен панталон да ме премести?
— Тя вече не е при нас.
— Какво й се е случило?
— Тук си имаме една системка. Ако някоя надзирателка се окаже проклетница и започне да ни притеснява, ние я чупим.
— Искаш да кажеш, че директорът се вслушва?…
— Глупости. Какво общо има директорът с това?
— Тогава как успяхте?…
— Много лесно. Когато надзирателката, която искаме да чупим, е дежурна, се подхващат разни караници. Посипват се какви ли не оплаквания. Някоя затворничка започва да се жалва например, че Стария железен панталон я опипала. На следващия ден някоя изписква, че са й задигнали нещо от килията, да речем радиото, което естествено се оказва в стаята на Стария железен панталон. Така се изпари и Стария железен панталон. Този затвор се управлява от нас, а не от надзирателките.
— Защо си тук? — запита Трейси. Не проявяваше никакъв интерес към отговора. Важното беше да се завърже някакво приятелство с тази жена.
— Не беше грешка на Ърнестин Литълчеп, повярвай ми. Цяла тайфа момичета работеха за мен.
Трейси я погледна.
— Искаш да кажеш като?… — Тя се подвоуми.
— Крадли? — тя се изсмя. — Нее. Работеха като домашни ирислужнички по големите домове. Бях открила собствено бюро за настаняване на работа. Имах поне двайсетина момичета. Разни фрашкани с пари баровци даваха всичко само и само да си намерят добри прислужнички. Правех страшна реклама из най- добрите вестници и когато ми се обаждаха, пращах при тях от моите момичета. Те се настаняваха по домовете им и когато техните работодатели отиваха на работа или излизаха вън от дома, обираха им
