сребърните прибори, скъпоценности, кожени палта и каквото и да е друго и офейкваха — Ърнестин въздъхна. — Ако ти кажа колко шибани пари изцицкахме, без да плащаме данъци за тях, просто няма да ми повярваш.
— А как те хванаха?
— Намеси се шибаният пръст на съдбата, гълъбче. Едно от моите девойчета прислужавало на обяд в къщата на кмета, когато неговата гостенка, някаква си дърта дама, се оказала жената, при която работила и офейкала същата тази прислужничка. Полицията я заловила и когато я понатиснали, взела, че пропяла и изпълнила цялата ария, и ето ти я сега тука бедната стара Ърнестин.
Двете стояха сами край една печка.
— Не мога да остана повече тук — прошепна Трейси. — Трябва да се погрижа за нещо отвън. Ще ми помогнеш ли да избягам?
— Я вземи да обелиш оня лук. За довечера трябва да готвим овнешко задушено.
И си отиде.
Клюкарската мрежа в затвора работеше невероятно добре. Затворничките научаваха за предстоящите събития много преди действително да са се случили. Затворнички, известни като „плъхове“, изравяха изоставени доклади, подслушваха телефонни разговори, четяха пощата на директора, после цялата информация се обработваше и разпращаше до важните затворнички. Списъкът на тези затворнички се оглавяваше от Ърнестин Литълчеп. Трейси виждаше как надзирателките и затворничките се съобразяват с Ърнестин. Когато останалите обитателки на затвора разбраха, че Ърнестин стана защитник на Трейси, никой не смееше повече да я закача. Трейси очакваше най-внимателно кога Ърнестин ще посегне на нея, но едрата чернокожа се държеше на разстояние. Защо ли, учудваше се Трейси.
Правило 4 от съдържащата десет страници официална брошура, която се връчваше на новопостъпилите затворнички, гласеше: „Сексът под каквато и да е форма е забранен. В една килия могат да бъдат настанени не повече от четири затворнички. На едно легло може да лежи само по една затворничка.“
В действителност всичко това беше така потресаващо различно, че затворничките се отнасяха към тази брошура като към затворническа книжка с анекдоти. В течение на седмиците Трейси наблюдаваше как всеки дев постъпват нови затворнички, нови рибки, и как нещата се развиват по един и същ начин. Първите затворнички, които бяха сексуално нормални, нямаха никакъв шанс, Те влизаха притеснено и плахо, а там ги чакаха лесбийките. Цялата драма се разиграваше по предварително разработен сценарий. В един ужасяващ и враждебен свят лесбийката проявяваше приятелство и съчувствие. Тя канеше своята жертва в залата за почивка, където гледаха заедно телевизия и когато лесбийката я хващаше за ръката, новата затворничка не се дърпаше, понеже се страхуваше да не обиди единствената си приятелка. Новата затворничка бързо забелязваше, че останалите обитатели на затвора я оставят на спокойствие, така зависимостта и интимността с лесбийката нарастваха, докато накрая тя беше готова да прави всичко само и само да запази единствената си приятелка.
Онези, които се дърпаха, биваха изнасилвани. Доброволно или насилствено, деветдесет процента от попадналите в затвора жени биваха принуждавани да се занимават с хомосексуализъм още през първия месец. Трейси беше ужасена.
— Как може управата да допуска подобно нещо? — обърна се тя към Ърнестин.
— Такава е системата — обясни Ърнестин — и тя действа по един и същ начин във всички затвори, гълъбче. Няма начин да отделиш хиляда и двеста жени от мъжете им и да очакваш, че ще престанат да изпитват желание за полов живот. Ние не изнасилваме заради секса. Изнасилваме заради властта, да им покажем кой тук е истински господар. Новите рибки, които идват тук, са обект на всяка, която иска да прави секс. Единствената защита, която могат да си осигурят, е да станат приятелки на лесбийките. Така никоя няма да ги закача за нищо.
Трейси си даваше ясна сметка, че в случая разговаря със специалист по въпроса.
— И не само затворничките — продължи Ърнестин. — И надзирателките не са по-малко гадни. Пристига, да кажем, някое ново маце и има нужда от наркотик. Започва да се поти, да се тръшка. Тогава надзирателка-та й намира, да речем, хероин, но иска в замяна да й окаже малко внимание, сещаш ли се? Мацето отива после при надзирателката и работата е опечена. Надзирателите са още по-гадни. Те имат ключове от килиите и нощем просто си влизат, където поискат, и си вземат безплатно маце. Можеш, естествено, да забременееш от тях, но те са в състояние да ти правят и безброй услуги Прииска ти се например шоколад или да те посети твоят приятел. Тогава буташ на надзирателя и готово. Това се нарича „танго за танго“ и се прилага във всички затвори на страната.
— Ужасно!
— Не, въпрос на оцеляване. — Падащата от тавана на килията светлина се отразяваше в голото теме на Ърнестин. — Знаеш ли защо тук не е разрешено да се използва дъвка?
— Не.
— Защото момичетата я лепят по ключалките на вратите, те не се затварят напълно и така момичетата нощем се измъкват и си ходят една на друга на гости. Спазваме само онези правила, които искаме. Излизащите оттук знаят добре за какво трябва винаги да си държат езика зад зъбите.
Любовните връзки в затвора процъфтяваха и протоколът между любовниците се спазваше много по- стриктно, отколкото навън. В един неестествен свят се създаваха и изиграваха докрай изкуствени мъжки и женски роли. Мъжките роли възникваха в свят, лишен от мъже. Тези жени променяха имената си. Ърнестин ставаше Ърни, Теси — Текс, Барбара — Боб, Катерин — Кели. Подрязваха си косите или бръснеха главите си и не вършеха никаква къщна работа. Мери Фем, изпълняваща ролята на „съпруга“, чистеше, гладеше и се грижеше за своя „съпруг“. Лола и Паулита се съревноваваха отчаяно коя да спечели благоволението на Ърнестин, като всяка се бореше отчаяно да надделее над другата.
Ревността беше жестока и често водеше до насилие. Ако се установеше, че „съпругата“ гледа друг „съпруг“ или разговаря с такъв в двора на затвора, моментално избухваха скандали. Из затвора непрестанно хвърчаха писма, доставяни от „плъховете“.
Писмата се сгъваха под формата на триъгълничета, известни като „хвърчила“, за да могат лесно да се крият по сутиени и обуща. Трейси виждаше жените да си предават „хвърчила“, като минаваха близко една до друга при влизане в трапезарията или по време на работа.
Трейси виждаше постоянно как затворничките влизат в плътски отношения със своите надзирателки. Тази любов беше породена от отчаянието, безпомощността и покорността. Затворничките зависеха във всичко от своите надзиратели: храна, състояние, дори животът им зависеше от тях. Трейси си наложи да не изпитва каквито и да е чувства към никого.
Секс се правеше денонощно. При душовете, в тоалетната, в килиите, а нощем през решетките и орален секс. „Съпругите“, които принадлежаха на надзирателите и надзирателките, биваха пущани нощем от килиите, за да отидат в тяхното крило на затвора.
След угасването на осветлението Трейси лягаше на леглото и затискаше уши с ръце, за да не чува нищо.
Една вечер Ърнестин измъкна из под леглото си кутия оризон и започна да ги ръси но коридора пред килията. Трейси чу как обитателките и на останалите килии започнаха да правят същото.
— Какво става? — запита Трейси.
Ърнестин се извърна и рязко й се сопна:
— Не е твоя работа. И не ставай от леглото. Лежи си на шибаното легло.
Няколко минути по-късно се разнесе ужасяващ писък от съседната килия, където току-що бяха настанили нова затворничка.
— О, божичко, не! Недейте! Моля ви, оставете ме!
Трейси разбра какво става и почувства, че й се повдига. Писъците продължиха известно време, докато накрая стихнаха и се превърнаха в безпомощни и изтерзани ридания. Трейси стисна силно очи, изпълнена от изгарящ гняв. Как могат жени да се държат така помежду си! Мислеше си, че затворът я е направил по- твърда, но когато се събуди на следващата сутрин, по лицето й личаха следи от засъхнали сълзи.
Реши да не разкрива чувствата си пред Ърнестин. Потна я уж съвсем случайно:
