Ако утрото настъпи

В гласа на Ърнестин Литълчеп се долови нотка на любопитство.

Настъпи моментът, който Трейси отдавна чакаше.

— За да ми помогнеш да избягам.

ОСМА ГЛАВА

Надзирателката спря пред Трейси и й съобщи:

— Имаш посетител, Трейси.

Трейси я погледна учудено:

— Посетител?

Кой ли можеше да е? Изведнъж се досети. Чарлс. В края на краищата беше дошъл. Но твърде късно. Трябваше да е тук, когато отчаяно се нуждаеше от него. Никога вече няма да имам нужда от него. Или от когото и да е друг.

Трейси последва надзирателката по коридора към помещението за посетители. После прекрачи в него.

До малката дървена маса седеше непознат мъж. Стори й се най-противният човек, когото беше виждала някога в живота си. Нисък, с подпухнало тяло, с дълъг и тънък нос и малка уста. Имаше високо, изпъкнало чело и наситено кафяви очи, които изглеждаха огромни зад дебелите стъкла на очилата му.

Мъжът не стана от мястото си.

— Името ми е Даниел Купър. Директорът ми разреши да разговарям с вас.

— За какво? — запита изпълнена с подозрение Трейси.

— Аз съм детектив от МОЗЗ, това е международна организация за защита на застраховките. Един наш клиент е застраховал картина на Реноар, която е била открадната от дома на Джоузеф Романо.

Трейси пое дълбоко въздух.

— Не мога да ви помогна. Не съм откраднала никаква картина.

Тя тръгна към вратата.

Следващите думи на Купър я накараха да спре.

— Известно ми е.

Трейси се обърна и го погледна внимателно, всичките й сетива се изостриха.

— Никой не я е откраднал. Несправедливо са ви обвинили, мис Уитни.

Трейси седна бавно на един стол.

Даниел Купър беше въвлечен в случая три седмици преди това, когато го повикаха в кабинета на неговия шеф Дж. Дж. Ренолдс в централното управление на МОЗЗ в Манхатън.

— Имам задача за теб, Дан — каза Ренолдс. Даниел Купър ненавиждаше да му казват Дан.

— Ще бъда кратък.

Ренолдс възнамеряваше да обясни всичко накратко, защото Купър го изнервяше. Всъщност Купър изнервяше всички в организацията. Беше странен човек, чудак, така говореха повечето хора за него. Даниел Купър беше затворен напълно в себе си. Никой не знаеше къде живее, дали беше женен и дали имаше деца. Не поддържаше връзки с никого, не участваше в срещите на отдела, не ходеше по събрания. Беше абсолютен самотник и единствената причина, поради която Ренолдс го понасяше, се дължеше на факта, че Купър бе истински гений. Същински булдог, който вместо мозък в главата си имаше компютър. Даниел Купър беше открил сам-самичък повечето откраднати предмети и беше разкрил повече застрахователни измами, отколкото всичките останали агенти, взети заедно. На Ренолдс му се искаше да разбере какво представлява този загадъчен Купър. Изпитваше голямо неудобство да седи пред този човек, който вперваше в него фанатичните си кафяви очи.

— Една компания, която е наша клиентка, е застраховала картина за половин милион долара.

— Реноар. Ню Орлиънс. Джо Романо. Обвинена е жена на име Трейси Уитни. Осъдена е на петнадесет години затвор. Картината не е била открадната.

Кучи син!, помисли си Ренолдс. Ако беше някой друг, щях да си помисля, че се изфуква.

— Точно така — съгласи се с неохота Ренолдс. — Тази Уитни е скрила някъде платното. Искаме го обратно. Заеми се със случая.

Купър се обърна и излезе от кабинета, без да каже нито дума. Като го гледаше как си отива, Дж. Дж. Ренолдс за кой ли път си помисли: Някой ден ще разбера какво крие този кучи син!

Купър премина през залата, в която работеха един до друг петдесет служители; те разработваха програми за компютри, печатаха доклади, отговаряха на телефонни запитвания. Същинска лудница!

Купър мина край едно бюро и колегата му подхвърли:

— Чувам, че са ти възложили случая Романо. Щастливец. Ню Орлиънс е…

Купър отмина, без да отговори. Защо не го оставят на мира? Това само искаше, но всички непрестанно го отегчаваха с безкрайните си любопитни въпроси.

Това се превърна в някаква своеобразна игра в отдела. Всички бяха решили да проникнат зад тази мистерия и да узнаят кой всъщност е той.

— Какво ще правиш в петък вечер, Дан…?

— Ако не си женен, Сара и аз познаваме едно чудесно момиче, Дан…?

Не разбираха ли, че няма нужда от никого — че не му трябва никой от тях?

— Хайде, ела, само ще пийнем…

Даниел Купър обаче знаеше докъде можеше да доведе всичко това. Невинното пийване водеше до вечеря, вечерята ставаше причина за някакво приятелство, а приятелството до споделяне на тайни. А това беше твърде опасно.

Даниел Купър живееше в постоянен морален тормоз, че все пак някой ден ще узнаят миналото му. Да спи зло под камък представляваше лъжа. Злото съвсем не спеше под камък. Всеки две-три години някой от скандалджийските вестници раздухваше отново скандала и тогава Даниел Купър изчезваше за няколко дни. Единствено тогава се напиваше.

Даниел Купър би създал доста главоболия на всеки психиатър, ако би имал възможността да му разкрие чувствата си, но Дан не смееше да разговаря с никого за своето минало. Единственото веществено доказателство, което беше запазил от онзи ужасен и далечен ден, представляваше смачкана и пожълтяла изрезка от вестник, заключена на такова място в стаята му, където никой не можеше да я намери. От време на време я гледаше за наказание, а всяка дума от дописката стоеше като запечатана в мозъка му.

Той вземаше душ или се къпеше поне по три пъти на ден, по въпреки това се чувстваше винаги мръсен. Вярваше твърдо в ада и в пламтящия там огън и знаеше, че единственото му спасение на този свят е в изкуплението. Беше правил опит да постъпи в нюйоркската полиция, но не му достигаха четири инча височина и пропадна на изпита по физическа култура, затова стана частен детектив. Смяташе се за ловец, преследващ нарушителите на закона. Той представляваше божието наказание, оръжието, с което господ излива гнева си върху главите на злосторниците. Това беше единственият начин, чрез който можеше да изкупи миналото си и да се подготви за вечността.

Помисли си дали ще успее да вземе душ, преди да се качи на самолета.

Първата спирка на Даниел Купър беше в Ню Орлиънс. Прекара пет дни в града и преди да продължи, научи всичко, което му беше необходимо за Джо Романо, Антъни Орсати, Пери Поуп и съдията Хенри Лорънс.

Прочете протокола от разпита на Трейси Уитни и се запозна с присъдата й. Проведе разговор с лейтенант Милър и научи за самоубийството на майката на Трейси Уитни. Разговаря с Ото Шмит и научи как била разграбена компанията на Уитни. По време на всички тези срещи Даниел Купър не си записа нищо, но въпреки това можеше да повтори дума по дума разговорите. Беше деветдесет и девет процента сигурен, че Трейси Уитни е невинна жертва, но за Даниел Купър това не представляваше приемливо доказателство. Той отлетя за Филаделфия и разговаря с Кларънс Дезмънд, вицепрезидента на банката, в която беше работила Трейси Уитни. Чарлс Станхоуп III отказа да го приеме.