Ако утрото настъпи

циментов под. Някаква противна дупка на пода служеше за тоалетна. Трейси лежеше в тъмнината и си тананикаше със затворена уста някакви народни песни, на които много отдавна я беше научил баща й. Дори и не подозираше, че се намира на крачка от пълното загубване на разсъдъка.

Трейси нямаше представа къде е, но това беше без значение. Занимаваше я само болката от изтерзаното й тяло. Сигурно съм паднала и съм се ударила, но мама ще се погрижи за мен. Тя извика с изнемощял глас: Мамо… и като не получи отговор, отново заспа.

Спа четиридесет и осем часа, агонията се смени от болка, а болката от силно раздразнение. Трейси накрая отвори очи. Отвсякъде я заобикаляше небитие. Беше толкова тъмно, че не различаваше дори очертанията на килията. В съзнанието й нахлуха спомени. Бяха я завели на лекар. Думите му прозвучаха отново в ушите й… „Спукано ребро и фрактура на китката. Ще ги облепя с лейкопласт… Раните и натъртванията са лоши, но ще оздравеят. Пометнала е бебето…“

— О, бебче мое — простена Трейси. — Умъртвили са бебето ми.

Заплака. Плачеше за загубата на бебето. Плачеше за себе си. Плачеше за целия този скапан свят.

Трейси лежеше върху тънкия дюшек в студения мрак и се изпълваше от такава непреодолима омраза, която буквално разтърсваше цялото й тяло. Мислите й изгоряха и се изпепелиха, съзнанието й се освободи от всякакви емоции освен от една: отмъщението. Това не беше отмъщение, насочено против трите й съкилийнички.

И те бяха жертва като нея. Не, тя ще преследва четиримата мъже, които й бяха причинили всичко това и бяха унищожили живота й.

Джо Романо: „Вашата майка вдъхваше известна надежда. Но тя не ми каза, че има такава брутална дъщеря.“

Антъни Орсати: „Джо Романо работи за един човек име Антъни Орсати. Орсати управлява целия Ню Орлиънс…“

Пери Поуп: „Като се признаете за виновна, вие спестявате на щата разноските по процеса…“

Съдията Хенри Лорънс: „През следващите петнадесет години вие ще бъдете затворена в женския затвор на Южна Луизиана…“

Това бяха нейните неприятели. А после и Чарлс, който дори не я изслуша. „Ако си имала такава нужда от пари, защо не обсъди това с мен… Очевидно не съм те познавал добре… Можеш да постъпиш с бебето така, както намериш за добре…“

Щеше да ги принуди да й платят. Всички до един. Все още нямаше представа как. Знаеше само, че ще си отмъсти.

Утре, помисли тя. Ако утрото настъпи.

СЕДМА ГЛАВА

Времето изгуби своя смисъл. В карцера не проникваше никаква светлина, затова не съществуваше разлика между деня и нощта, и тя нямаше представа откога я държат в строгия тъмничен затвор. От време на време през тесен отвор на дъното на килията й побутваха студена храна. Трейси нямаше апетит, но се принуждаваше сама да изяжда всичко до последната хапка. Трябва да ядеш, инак няма да устискаш дълго тука. Сега го разбра, знаеше вече, че за онова, което замисляше, щеше да има нужда от цялата си сила. Намираше се в положение, което всеки друг на нейно място би оценил като безнадеждно: беше осъдена на петнадесет години, без никакви пари, без приятели, без каквито и да е други възможности. Дълбоко в нея обаче бликаше някакъв неизчерпаем извор на енергия. Ще оцелея, мислеше си Трейси. Изправям се с голи ръце срещу моите неприятели и единственото ми оръжие е моята защита. Щеше да оцелее така, както бяха оцелели нейните прародители. В жилите й течеше смесената кръв на англичани, ирландци и шотландци, беше наследила най-добрите им качества: интелигентността, смелостта и силната воля. Моите предшественици оцеляха след глада, чумата и наводненията и аз ще оцелея след всичко това. Те се намираха сега заедно с нея в тази воняща и тъмна клетка: овчарите и ловците, фермерите и собствениците на магазини, лекарите и учителите. Духовете от миналото, и всички те представляваха до един частици от самата нея. Няма да ви предам, шепнеше Трейси в мрака.

Започна да обмисля своето бягство.

Трейси разбираше, че най-напред трябва да възстанови физическите си сили. В прекалено тясната килия бе немислимо да се занимава с по-особени физически упражнения, но тя беше достатъчна за тай чи чуан, древното бойно изкуство, с което са обучавали воините за сериозни битки. Упражненията изискваха малко пространство и включваха всички мускули на тялото. Трейси се изправи и се зае с началните движения. Всяко едно от тях имаше свое име и специално предназначение. Започна с бойните движения Пробождане на демоните, след което премина към по-меките движения на Отнемане на светлината. Движенията бяха плавни, грациозни и се изпълняваха много бавно. Всеки жест идваше от психическия център тан-тиен, движенията се изпълняваха кръгово. В ушите на Трейси зазвучаха думите на нейния учител: „Възбуждай чи, твоята жизнена енергия. В началото е тежка като планина, но после олеква като птиче перо.“ Трейси почувства как чи започна да прелива от върха на пръстите й и се вглъби дотолкова, че цялото й същество се съсредоточи върху тялото, което изпълняваше безкрайните и разнообразни движения.

Сграбчи опашката на птицата, превърни се в бял щъркел, отблъсни маймуната, погледни тигъра в очите, превърни ръцете си в облаци. Нека бялата змия изпълзи върху тигъра. Застреляй тигъра, събери своето чи и се върни отново в центъра на тан-тиен.

Изпълнението на целия цикъл траеше около час и когато го изпълни, Трейси почувства изтощение. Изпълняваше този ритуал всяка сутрин и всеки следобед, докато тялото и започна да реагира и да заяква.

Когато не упражняваше тялото, Трейси упражняваше ума си. Тя лежеше в мрака, решаваше сложни математически уравнения, представяше си, че работи на компютъра в банката, рецитираше стихове, припомни си репликите на пиеси, в които бе участвала в колежа. Тя обичаше да изпипва нещата докрай и щом получеше роля в някоя играна в училище пиеса, в която трябваше да произнася репликите с друго произношение, тя седмици наред проучваше различните произношения, преди да продължи репетициите на пиесата. Веднъж един откривател на таланти я беше поканил да попълни въпросник за Холивуд. „Не, благодаря. Светлините на рампата не ме привличат. Това не е за мен“, му беше отговорила Трейси.

Гласът на Чарлс: Днес си на първа страница на сутрешното издание на Дейли нюз.

Трейси отклони вниманието си от Чарлс. В мозъка й имаше вратички, които засега трябваше да останат затворени.

Игра на: „Назови три невероятни неща за преподаване.“

Да научиш мравката да прави разлика между католици и протестанти.

Да научиш пчелата, че земята се върти около слънцето.

Да обясниш на котката разликата между комунизма и демокрацията.

Преди всичко се съсредоточаваше върху мисълта как да унищожи своите неприятели, всеки един поотделно. Спомни си за една игра, която беше играла като дете. Вдигаше високо ръка към небето и скриваше слънцето. Точно така постъпиха сега с нея. Вдигнаха ръка и скриха живота от нея.

Трейси не знаеше колко затворнички са преживели затварянето им в карцера, но това нямаше никакво значите.

На седмия ден, когато отвориха вратата на килията, Трейси остана заслепена от внезапно нахлулата вътре ярка светлина. Отвън стоеше пазач.

— Ставай! Връщаш се горе!

Той се приведе да й помогне да стане, но за негова голяма изненада тя се изправи леко на крака и излезе без чужда помощ от килията. Останалите затворнички, които извеждаха от карцера, излизаха или съсипани, или посърнали, но тази тук правеше изключение. Около нея витаеше някакво достолепие, някаква