Ако утрото настъпи

Икономът Пикънс изрази голямото си съжаление, че господин Стивънс си прибрал багажа и заминал.

— Спомена нещо за продължително пътуване.

Същия следобед обезумелият от гняв Бъдж успя най-сетне да се свърже по телефона с професор Върнън Акерман.

— Разбира се. Джеф Стивънс. Прекрасен човек. Ваш зет, така ли?

— Професоре, какво обсъждахте с Джеф?

— Предполагам, че не е тайна. Джеф има голямо желание да пише книга за мен. Убеди ме, че светът желаел да научи нещо повече за обикновения човек зад учения…

Симор Джарет прояви сдържаност.

— Защо се интересувате какво сме разговаряли с господин Стивънс? Да не би да сте мой съперник в колекционирането на пощенски марки?

— Не, аз…

— Тогава престанете да си пъхате носа в чужди работи. Съществува само една марка от този вид и господин Стивънс се съгласи да ми я продаде, след като се сдобие с нея.

После тръшна слушалката.

Бъдж се досети какво ще му отговори Чарли Бартлет преди още онзи да си бе отворил устата.

— Джеф Стивънс ли? О, да. Аз съм колекционер на стари коли. Джеф знае къде може да се намери този запазен пакард 37 с четири врати и подвижен покрив…

Този път Бъдж тръшна слушалката и затвори телефона.

— Не се безпокойте — утеши Бъдж своите партньори. — Ще си върнем парите и ще натикаме този кучи син в затвора до края на живота му. У нас има закони против мошеничеството.

Цялата група се отправи към кабинета на Скот Фогърти.

— Измами ни с двеста и петдесет хиляди долара — обърна се Бъдж към адвоката. — Искам да го тикнете зад решетките до края на живота му. Издайте съдебно постановление и…

— Носите ли договора със себе си, Бъдж?

— Нося го.

Той подаде на Фогърти написания от Джеф лист. Адвокатът го погледна набързо, после бавно го прочете отново.

— Фалшифицирал ли е подписите ви върху този документ?

— О, не — отвърна Майк Куинси. — Сами го подписахме.

— Прочетохте ли го, преди да го подпишете?

— Разбира се, че го прочетохме — отвърна раздразнено Ед Зелър. — Не ни смятайте за толкова глупави.

— Тогава ще ви оставя сами да отсъдите, господа. Подписали сте договор, в който се сочи, че сте уведомени, че онова, което купувате с налично плащане от двеста и петдесет хиляди долара, представлява обект, който не е патентован и може да се окаже без абсолютно никаква стойност. Спомням си как един мой професор обясняваше подобни случаи, като си служеше със съответната юридическа терминология: „Прецакали са ви гениално.“

Джеф получи развод в Рино. Точно когато уреждаше местожителството си там, той срещна Конрад Морган. Години преди това Морган бе работил при чичо Уили.

— Би ли желал да ми направиш една малка услуга, Джеф? — запита го Морган. — Във влака от Ню Йорк за Сейнт Луис ще пътува една млада дама с бижута…

Джеф гледаше през прозореца на самолета и си мислеше за Трейси. Върху лицето му играеше усмивка.

След като се върна в Ню Йорк, Трейси отиде направо при бижутерите „Конрад Морган и Сие“. Конрад Морган покани Трейси в кабинета си и затвори вратата. Той потърка ръце.

— Вече започнах да се безпокоя, мила. Чаках те в Сейнт Луис и…

— Вие въобще не сте ходили в Сейнт Луис.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

Светлината в сините му очи сякаш започваше да трепти.

— Искам да кажа, че въобще не сте ходили в Сейнт Луис. Никога не сте имали намерение да ме посрещате там.

— Разбира се, че отидох. Ти взе бижутата и аз…

— Вие изпратихте двама души да ми ги отмъкнат.

Върху лицето на Конрад Морган се изписа озадачено изражение.

— Нищо не разбирам.

— Първоначално си помислих, че от вас е изтекла информация, но не е така, нали? Вие сте този, който е измислил всичко. Вие ми казахте, че лично сте купили влаковия ми билет, така че сте единственият, който е знаел номера на моето купе. Използвах чуждо име, бях с променена външност, но въпреки това вашите хора знаеха къде точно да ме открият.

Върху херувимското му лице се изписа изненада.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че са ти откраднали бижутата?

Трейси се усмихна.

— Опитвам се да ви кажа, че не успяха.

Този път изненадата върху лицето на Морган беше истинска.

— И бижутата са у теб?

— Точно така. Вашите приятели бързаха толкова много да хванат самолета, че ми ги оставиха.

Морган я огледа внимателно за миг.

— Извини ме — каза той.

Морган излезе през някаква тайна врата, а Трейси се отпусна напълно успокоена на кушетката.

Конрад Морган се бави около петнадесетина минути. Когато се върна, лицето му изразяваше пълно объркване.

— Страхувам се, че е станала някаква грешка. Голяма грешка. Ти, госпожице Уитни, се оказа много умна дама. — Усмихна се с възхищение. — А сега ми дай бижутата и…

— Петдесет хиляди.

— Моля?

— Наложи се да ги крада два пъти. Това прави петдесет хиляди долара, господин Морган.

— А не — отвърна решително той. Очите му престанаха да блещукат. — Страхувам се, че не мога да ти дам толкова много пари за тях.

Трейси се изправи на крака.

— Чудесно. В такъв случай ще опитам да намеря друг човек в Лас Вегас, който смята, че си струват тези пари.

Тя се упъти към вратата.

— Петдесет хиляди долара, казваш? — запита Конрад Морган.

Трейси кимна.

— Къде са бижутата?

— Заключени са в една багажна камера на гара Пен. Веднага щом получа парите, при това в брой, и ме настаните в такси, ще ви дам ключа от камерата.

Конрад Морган въздъхна тежко в знак на поражение.

— Ти спечели.

— Благодаря ви — отвърна весело Трейси. — За мен беше истинско удоволствие да работя с вас.