Ако утрото настъпи

— О, не! Следващата седмица ще бъде твърде късно. Може ли аз да ви посетя? — Опита се да прикрие нетърпението в гласа си. — Бих могъл още сега да дойда.

— Ma, no. Sono occupata stamani. Смятах да отида на пазар…

— Къде сте отседнали, графиньо!

— В „Савоя“.

— Мога ли да дойда след петнадесет минути. Дори след десет — говореше вече с трескав глас.

— Molto bene. Вашето име е…

— Халстън. Грегъри Халстън.

— Апартамент ventisei, двадесет и шести.

Пътуването с таксито сякаш продължи безконечно. Халстън премина от върховете до низините на ада и обратно. Ако смарагдът наистина се окажеше идентичен с другия, той щеше да забогатее повече дори и от най-смелите си мечти. Пи Джи ще плати цели четиристотин хиляди долара. Това означаваше чист доход от триста хиляди долара. Щеше да си купи място на Ривиерата. Не изключваше и яхта. С вила и яхта той щеше да е в състояние да привлича колкото си ще красиви млади момичета…

Грегъри Халстън бе атеист, но докато вървеше по коридора на хотел „Савоя“ към апартамент номер 26, той горещо се молеше: Боже, нека камъкът да се окаже достатъчно подходящ и да удовлетвори искането на стария Пи Джи Бенеке.

Той застана пред вратата на графинята, пое бавно и дълбоко въздух и направи всичко възможно да се овладее. Почука на вратата, но отговор не последва.

Божичко, помисли си Халстън. Излязла е, не ме е изчакала. Отишла е на пазар…

Вратата се отвори и Халстън се озова пред елегантна, около петдесетгодишна дама с тъмни очи, изрязано лице и тъмна, леко прошарена коса.

Когато започна да говори, гласът й прозвуча меко, с познатия мелодичен италиански акцент.

— Si?

— Аз съм Гр… Грегъри Халстън. Вие ми т… телефонирахте.

Толкова беше развълнуван, че започна да заеква.

— A, si. Аз съм графиня Мариса. Влезте, signore, per favore.

— Благодаря.

Той влезе в апартамента и стисна колене, за да не треперят. После почти избърбори:

— Къде е смарагдът?

Халстън разбираше добре, че трябва да се владее. Не биваше да издава нетърпението си. Ако камъкът се окажеше задоволителен, щеше да има възможност да се пазари. В края на краищата, експертът беше той. Жената не разбираше нищо от скъпоценни камъни.

— Моля ви, седнете — покани го графинята.

Той придърпа един стол.

— Scusi. Non parlo molto bene inglese. Говоря много лошо английски.

— Напротив. Прекрасно говорите, прекрасно.

— Grazie. Желаете ли кафе? Или може би чай?

— Не, благодаря, графиньо.

Почувства как го присви стомахът. Дали да не повдигне вече въпроса за смарагда? Търпението му напълно се изчерпа.

— Смарагдът…

— A, si. Подарък е от моята баба. Имах желание да го дам на дъщеря си, щом навърши двадесет и пет години, но съпругът ми започва нова работа в Милано и…

Умът на Халстън блуждаеше другаде. Той не проявяваше ни най-малък интерес към скучната история на седналата срещу него непозната жена. Изгаряше от нетърпение да види по-скоро смарагда. Не можеше повече да издържа на тази неизвестност.

— Gredo che sia importante, важно е да помогна на съпруга си да започне работа. — Тя печално се усмихна. — Може би не постъпвам правилно…

— Не, не — отвърна бързо Халстън. — Напротив, графиньо. Дълг е на жената да стои до рамото на своя съпруг. А сега, мога ли да видя смарагда?

— Ето го — отвърна графинята.

Тя бръкна в джоба си, извади увития в плат смарагд и го подаде на Халстън. Той разгъна плата и душата му запя. Държеше в ръка най-красивия десеткаратов тревнозелен колумбийски смарагд, какъвто някога беше виждал. Той толкова наподобяваше по вид, размер и цвят на онзи, който беше продал на госпожа Бенеке, че бе почти невъзможно да се открие някаква разлика. Не е съвсем същият, каза си Халстън, но само експертът е в състояние да забележи различията. Ръцете му се разтрепераха. С усилие си наложи да изглежда спокоен. Той започна да върти камъка на различни страни, за да може светлината да се пречупва от полировката му и между другото каза:

— Доста красив малък камък.

— Splendente, si. През всичките тези години много съм го обичала. Мъчно ми е да се разделя с него.

— Постъпвате много правилно — увери я Халстън. — Веднъж да тръгне работата на вашия съпруг, и вие ще можете да си купувате колкото си искате от тези камъни.

— И аз мисля точно така. Вие сте molto simpatico.

— Искам да направя една малка услуга на мой приятел, графиньо. Ние разполагаме в нашия магазин с много по-красиви камъни, но моят приятел иска такъв, който да подхожда на смарагда, купен преди това от съпругата му от нас. Струва ми се, че той ще се съгласи да плати шестдесет хиляди долара за вашия камък.

Графинята въздъхна тежко.

— Баба ми ще се обърне в гроба, ако го продам за шестдесет хиляди долара.

Халстън присви устни. Все пак можеше да повдигне цената.

— Вижте какво ще ви кажа — усмихна се той. — Струва ми се, бих могъл да убедя моя приятел да заплати сто хиляди долара. Това са много пари, но той държи на този камък.

— Това ми се струва справедливо — каза графинята.

Сърцето на Грегъри Халстън трепна радостно в гърдите.

— Bene! Чековата ми книжка е у мен, така че веднага ще ви напиша чек…

— Ma, no… Страхувам се, че това не решава моите проблеми.

По лицето на графинята се изписа тъга.

— Вашите проблеми ли?

— Si. Както вече ви обясних, моят съпруг започва нова работа и са му необходими триста и петдесет хиляди долара. Аз имам сто хиляди мои, но се нуждая от още двеста и петдесет хиляди долара. Надявах се да ги получа от продажбата на този смарагд.

Той поклати отрицателно глава.

— Скъпа графиньо, нито един смарагд в света не струва толкова много пари. Повярвайте ми, сто хиляди долара представляват цена, която е по-висока дори от обикновената.

— Убедена съм, че е така, господин Халстън — отвърна графинята, — но това няма да помогне на съпруга ми, нали така? — Тя стана права. — Ще запазя камъка за нашата дъщеря. — Тя протегна слабата си и нежна ръка. — Grazie, signore. Благодаря ви за посещението.

Халстън изпадна в паника.

— Почакайте една минутка — обърна се той към нея. Алчността му се бореше с чувството му за здрав разум, но той знаеше, че не бива да губи смарагда точно сега. — Моля ви, графиньо, седнете. Убеден съм, че можем да стигнем до взаимоизгодно решение. Ако убедя моя клиент да плати сто и петдесет хиляди…

— Двеста и петдесет хиляди долара.