„Мекстек“, и с южняшките пържени пилета — в „Джорджа Браунс“. Кемал обожаваше да е с тях.
Ала… когато Дейна трябваше да отиде на работа, той се превръщаше в друг човек. Ставаше, враждебен и сприхав. Икономките напускаха още на втория ден, а детегледачките разказваха ужасии за вечерите, прекарани с Кемал.
Джеф и Дейна се опитваха да разговарят с него, но без успех. „Може би има нужда от психолог“ — помисли си тя. Нямаше представа за страховете, които измъчваха момчето.
Течаха вечерните новини на УТН. До Дейна седяха нейният заместник Ричард Мелтън и Джеф Конърс.
— … Франция и Англия продължават спора за болестта „луда крава“ — казваше Дейна. — Чуйте Рене Лино от Реймс.
В контролната кабина режисьорката Анастасия Ман нареди:
— Видео.
На телевизионните екрани се появи сцена от Франция.
Вратата на студиото се отвори и към бюрото на водещите се приближиха двама мъже.
— Дейна — каза Том Хокинс, амбициозният млад продуцент на вечерните новини — познаваш Гари Уинтроп, нали?
— Разбира се.
На живо Гари Уинтроп изглеждаше още по-красив, отколкото на снимките. Бе четиридесетинагодишен, със светлосини очи, топла усмивка и невероятен чар.
— Радвам се, че се виждаме, Дейна. Благодаря за поканата.
— Аз съм ти признателна, че я прие.
Дейна се озърна. Десетина секретарки внезапно бяха намерили основателни причини да се появят в студиото. Е, Гари Уинтроп трябваше да е свикнал с това, весело си помисли тя.
— Твоето интервю е след няколко минути. Ела да седнеш до мен. Това е Ричард Мелтън. — Двамата мъже се ръкуваха. — Познаваш Джеф Конърс, нали?
— Естествено. Би трябвало да си на терена, Джеф, вместо да коментираш мача.
— Ще ми се да можех — мрачно отвърна Джеф.
Репортажът от Франция свърши и започна реклама. Гари Уинтроп се настани зад бюрото.
От контролната кабина се разнесе гласът на Анастасия Ман:
— Готови. Включваме записа. — Тя тихо започна да брои: — Три… две… едно…
На екрана се появи Джорджтаунската художествена галерия. Брулен от студения вятър, на стъпалата отпред стоеше репортер с микрофон в ръка.
— Намираме се пред Джорджтаунската художествена галерия, на която в момента господин Гари Уинтроп прави дарение от петдесет милиона долара. Да влезем вътре.
На церемонията присъстваха представители на общинските власти, видни личности и телевизионни екипи, струпани около Гари Уинтроп. Директорът на галерията Морган Ормънд му подаваше паметна плоча.
— Господин Уинтроп, от името на галерията, нейните многобройни посетители и членовете на директорския борд искам да ви благодаря за това изключително щедро дарение.
Залата се освети от светкавици и прожектори.
— Надявам се, че това не само ще даде на младите американски художници по-голям творчески шанс — каза Гари Уинтроп, — но и че така талантът им ще стане известен в целия свят.
Избухнаха аплодисменти.
— Тук е Бил Толанд от Джорджтаунската художествена галерия — каза репортерът. — Отново студиото, нали, Дейна?
Червената лампичка на камерата светна.
— Благодаря ти, Бил. Тази вечер господин Гари Уинтроп е тук, за да поговорим, за целите на това огромно дарение.
Камерата се изтегли под по-широк ъгъл и на екрана се появи гостът.
— За закупуване на картини за галерията ли ще се използват тези петдесет милиона, господин Уинтроп?
— Не. Те са за ново крило за млади американски художници, които иначе може и да нямат възможност да покажат творбите си. С част от средствата ще се отпускат стипендии на даровити деца от малките градове. Много деца израстват, без да знаят нищо за изкуството. Естествено те ще прочетат за великите френски импресионисти, но аз искам да познават собственото си културно наследство, американски майстори като Сарджънт, Хоумър и Ремингтън. С тези пари ще окуражаваме младите художници да реализират дарбата си и всички младежи — да проявяват интерес към изкуството.
— Носят се слухове, че възнамерявате да се кандидатирате за Сената, господин Уинтроп — каза Дейна. — Вярно ли е?
Той се усмихна.
— Сондирам почвата.
— Тя е много примамлива. Според статистическите проучвания рейтингът ви е изключително висок.
Гари Уинтроп кимна.
— Родът ми отдавна служи на родината. Ако мога да съм полезен с нещо на тази страна, няма да се поколебая да го направя.
— Благодаря, че ни гостувахте, господин Уинтроп.
— Аз ви благодаря.
По време на рекламата Гари Уинтроп се сбогува и излезе от студиото.
— Имаме нужда от повече хора като него във властта — каза Джеф Конърс.
— Прав си.
— Навярно бихме могли да го клонираме. Между другото, как е Кемал?
Дейна потръпна.
— Джеф, моля те, не споменавай Кемал и клониране в едно и също изречение. Не мога да го понеса.
— Реши ли проблема в училище?
— Да, но това беше днес. А утре…
— Ние сме — прекъсна я Анастасия Ман. — Три… две… едно…
Червената лампичка светна. Дейна погледна телепромптера.
— А сега е време за спортните новини с Джеф Конърс.
Джеф се обърна към камерата.
— Тази вечер „Уошингтън Булитс“ излязоха без Мерлин Магьосника. Хуан Хауард опита своя фокус и Хорхе Муресан и Рашид Уолъс му помогнаха да разбъркат отварата в казана, но тя се оказа горчива и накрая трябваше да я преглътнат заедно с гордостта си…
В два след полунощ двама мъже сваляха картините от стените в дневната в градското жилище на Гари Уинтроп, намиращо се в елитната северозападна част на Вашингтон. Единият носеше маска на Самотния ездач, другият — на Капитан Миднайт. Двамата спокойно и без да бързат изрязваха платната от рамките и ги прибираха в големи чували от зебло.
— В колко ще мине пак патрулът? — попита Самотния ездач.
— В четири — отвърна Капитан Миднайт.
— Много мило, че спазват графика, нали?
— Да.
Капитан Миднайт свали поредната картина и я пусна на дъбовия под. Тя високо изтропа. Двамата спряха и се заслушаха. Тишина.
— Опитай пак — рече Самотния ездач. — По-силно.
Капитан Миднайт свали друга картина и с всички сили я запрати на пода.
— Да видим какво ще стане сега.
Гари Уинтроп се събуди и седна на леглото. Дали наистина бе чул нещо, или го беше сънувал? Неуверен,
