— Джеф, мисля, че не…
— Рейчъл наистина е много симпатична, скъпа. Хайде утре да обядваме заедно. Тя ще ти хареса.
— Убедена съм — съгласи се Дейна.
И си помисли: „Само че не съм свикнала да приказвам с глупачки“.
Глупачката се оказа, още по-красива, отколкото се бе опасявала. Рейчъл Стивънс беше висока и стройна, с дълга лъскава руса коса, безукорен тен и поразително лице. Дейна я намрази от пръв поглед.
— Дейна, това е Рейчъл.
„Не трябваше ли да е «Рейчъл, това е Дейна?»“ — помисли си Дейна.
— Гледах репортажите ти от Сараево винаги, когато имах възможност — каза Рейчъл Стивънс. — Бяха невероятни. Всички чувствахме мъката ти и я споделяхме.
„Как се реагира на искрен комплимент?“
— Благодаря — неохотно отвърна Дейна.
— Къде искате да обядваме? — попита Джеф.
— Има един великолепен ресторант, казва се „Малайският провлак“ — предложи Рейчъл. — И е само на две преки от Дюпонт Съркъл. — Тя се обърна към Дейна. — Обичаш ли тайландска кухня?
„Като че ли й пука.“
— Да.
Джеф се усмихна.
— Чудесно. Да го опитаме.
— Съвсем наблизо е — каза Рейчъл. — Искате ли да се поразходим пеш?
„В тоя студ?“
— Естествено — решително отвърна Дейна.
„Тя сигурно ходи гола в снега.“
Запътиха се към Дюпонт Съркъл. С всяка следваща секунда Дейна се чувстваше все по-грозна. Ужасно съжаляваше, че е приела поканата.
Ресторантът се оказа претъпкан, десетина души чакаха на бара да се освободят маси. Метрдотелът бързо се приближи до тях.
— Маса за трима — каза Джеф.
— Имате ли резервация?
— Не, но…
— Съжалявам, обаче… — Метрдотелът го позна. — Радвам се да ви видя, господин Конърс. — Той се обърна към Дейна. — Госпожице Евънс, за мен е чест. — Мъжът сви устни. — Боя се, че ще се наложи да поизчакате. — Погледът му се плъзна към Рейчъл и лицето му грейна. — Госпожице Стивънс! Четох, че сте имали ревю в Китай.
— Да, в Сомчай. Върнах се.
— Прекрасно. — Метрдотелът отново се обърна към Дейна и Джеф. — Разбира се, че имаме маса за вас. — Той ги поведе към средата на ресторанта.
„Мразя я — помисли си Дейна. — Не мога да я понасям.“
— Изглеждаш страхотно, Рейчъл — каза Джеф, когато се настаниха. — Очевидно работата ти се отразява добре.
„И на всички ни е ясно каква е тя.“
— Много пътувах. Мисля известно време да поуспокоя топката. — Тя се вгледа в очите му. — Спомняш ли си оная вечер, когато ти казах, че двамата с теб…
Дейна вдигна поглед от менюто.
— Какво е „удан горен“?
— Скариди в кокосово мляко — поясни Рейчъл. — Приготвят ги великолепно. — Тя се обърна към Джеф. — Вечерта, когато с теб решихме, че искаме да…
— Ами „лакса“?
— Лютива супа с фиде — търпеливо отвърна Рейчъл и продължи започнатото изречение: — Ти каза, че искаш да…
— Ами „по пиа“?
— Пържена хикама3 с други зеленчуци.
— Ясно. — Дейна реши да не пита какво е „хикама“.
Но постепенно, въпреки волята си, откри, че бившата жена на Джеф започва да й харесва. За разлика от повечето известни модели, Рейчъл като че ли изобщо не осъзнаваше красотата си и не проявяваше егоцентризъм. Беше интелигентна, добра събеседничка и когато даде поръчката си на тайландски, в поведението й не се забелязваше нито намек за превъзходство. „Как я е изпуснал Джеф?“ — зачуди се Дейна.
— Колко време ще останеш във Вашингтон?
— Утре заминавам.
— Къде отиваш този път? — попита Джеф.
Рейчъл се поколеба.
— На Хавайските острови. Но съм адски уморена, Джеф. Мислех си дали да не отменя този ангажимент.
— Само че няма да го отмениш — разбиращо каза той.
Рейчъл въздъхна.
— Не, няма.
— Кога ще се върнеш? — попита Дейна.
Рейчъл дълго мълча, после тихо отвърна:
— Струва ми се, че няма да се върна във Вашингтон, Дейна. Желая на двама ви с Джеф много щастие.
— Имам малко работа — каза Дейна, когато излязоха от ресторанта. — Ще ви оставя.
Рейчъл стисна ръката й.
— Много се радвам, че се запознахме.
— И аз — отвърна Дейна и за своя изненада установи, че думите й не са само любезност.
Джеф и Рейчъл се отдалечиха. „Страхотна двойка“ — помисли си тя.
Вече бе декември и Вашингтон се готвеше за празниците. Столичните улици бяха украсени с коледни лампички и гирлянди, почти на всеки ъгъл стоеше Дядо Коледа от Армията на спасението и подрънкваше с камбанките си за монети. По тротоарите се тълпяха купувачи, които се бореха с ледените ветрове.
Вече бе крайно време и тя да започне с покупките. Замисли се за хората, на които трябваше да купи подаръци. Майка й, Кемал, Мат и разбира се, чудесния Джеф. Дейна взе такси и пое към „Хехтс“, един от най-големите вашингтонски универсални магазини. Вътре бе претъпкано с хора, които проявяваха коледното си настроение, като грубо се блъскаха.
След като свърши с пазаруването, Дейна се прибра вкъщи, за да остави подаръците. Апартаментът й се намираше на Калвърт Стрийт, тих жилищен квартал. Приятно мебелиран, той се състоеше от спалня, дневна, кухня, баня и кабинет, в който спеше Кемал.
Тя остави покупките в гардероба и си помисли: „Когато с Джеф се оженим, трябва да си вземем по- голямо жилище.“ Тъкмо се насочваше към вратата, за да излезе за студиото, когато телефонът иззвъня. Законът на Мърфи. Дейна вдигна слушалката.
— Ало?
— Дейна, скъпа.
Майка й.
— Здравей, мамо. Тъкмо изли…
— Снощи с приятелите ми гледахме предаването ти. Беше страхотна.
— Благодаря.
