Трябваше да се къпе, да си мие зъбите и да се реши. Ами миналото му? Ужасите на войната, смъртта на родителите му, сестра му и приятелите му…
„Джеф има право — помисли си тя. — Прекалено бързам. Той се нуждае от време, за да свикне. Никога няма да го изоставя. Баща ми ни заряза с майка ми й аз никога не му го простих. Трябва да има тринайсета Божа заповед: Не напускай онези, които те обичат.“
Докато отново се преобличаше, се замисли за текстовете на песните, които Кемал постоянно слушаше. Дисковете на Бритни Спиърс, „Бакстрийт Бойс“, „Лимп Бизкит“. „Не искам да те изгубя“, „Имам нужда от теб тази нощ“, „Докато ме обичаш“, „Просто искам да съм с теб“, „Нуждая се от обич“.
Всички бяха за самота и копнеж.
Тя взе бележника на Кемал. Наистина, по повечето предмети той имаше слаби оценки, но имаше отличен по математика. „Този отличен е най-важен — помисли си Дейна. — Там Кемал наистина е блестящ. Там има бъдеще. Ще поработим по другите оценки.“
Влезе в кабинета. Момчето лежеше със затворени очи на леглото си. По бледото му лице се стичаха сълзи. Дейна го погледна за миг, после се наведе и го целуна по бузата.
— Много съжалявам, Кемал — прошепна тя. — Прости ми.
„Утрото е по-мъдро от вечерта.“
Рано на следващата сутрин Дейна заведе Кемал при известния доктор ортопед Уилям Уилкокс. След прегледа лекарят помоли момчето да почака в коридора и й каза:
— Госпожице Евънс, поставянето на протеза струва двайсет хиляди долара, а Кемал е едва дванайсетгодишен. Тялото му ще продължава да расте до седемнайсет-осемнайсет години. На всеки няколко месеца ще му трябва нова протеза. Това просто не е практично.
Сърцето на Дейна се сви.
— Разбирам. Благодаря ви, докторе. Навън каза на Кемал:
— Не се безпокой, миличък. Ще намерим начин.
Остави го в училище и се запъти към студиото. На няколко преки от УТН мобифонът й иззвъня.
— Ало?
— Дейна, Мат се обажда. По обед в полицията ще има пресконференция за убийството на Уинтроп. Искам да я отразиш. Ще ти пратя оператор. Историята се разраства с всяка минута, а ченгетата нямат абсолютно никакви улики.
— Ще отида, Мат.
— На втора линия ви търси кметът — съобщи секретарката на началника на полицията Дан Бърнет.
— Предай му, че разговарям с губернатора — изсумтя той и каза в слушалката: — Да, господин губернатор. Знам… Да, господин губернатор. Мисля… Сигурен съм, че можем… Веднага Щом… Ясно. Дочуване, господин губернатор.
— На четвърта линия е шефът на пресслужбата на Белия дом.
Така продължаваше цяла сутрин.
По обед заседателната зала в Общинския съвет на Индиана Авеню 300 в центъра на Вашингтон беше претъпкана с представители на медиите. Бърнет влезе и се запъти към подиума.
— Тишина, моля. — Той изчака. — Преди да отговоря на въпросите ви искам да направя изявление. Жестокото убийство на Гари Уинтроп е огромна загуба не само за всички нас, но и за света, и следствието ще продължи до разкриването на виновниците за това ужасно престъпление. Очаквам въпросите ви.
Един от репортерите се изправи.
— Господин Бърнет, полицията има ли някакви улики?
— Към три часа през нощта са видени двама мъже да товарят бял бус в отбивката пред дома на Гари Уинтроп. Действията им изглеждали подозрителни и свидетелят записал регистрационния номер. Колата се оказа крадена.
— Полицията знае ли какво е взето от къщата?
— Липсват десетина ценни картини.
— Нещо друго?
— Не.
— Пари и бижута?
— Бижутата и парите са непокътнати. Крадците са се интересували само от картините.
— Господин началник, в къщата не е ли имало алармена система и ако е имало, била ли е включена?
— Според иконома нощем винаги била включена. Крадците са открили начин да я заобиколят. Все още не сме сигурни как.
— Как са проникнали в къщата?
Дан Бърнет се поколеба.
— Интересен въпрос. Нямаше признаци за взлом. Засега не знаем откъде са влезли.
— Възможно ли е да е вътрешна работа?
— Според нас не. Персоналът на Гари Уинтроп е при него от много години.
— Гари Уинтроп сам ли е бил в къщата?
— Доколкото ни е известно, да.
— Имате ли списък на откраднатите картини? — извика Дейна.
— Да. Всички те са добре известни. Списъкът е предаден на музеите, търговците на произведения на изкуството и на колекционерите. В момента, в който някоя от тях се появи, престъпникът ще бъде открит.
„Убийците знаят това, така че няма да посмеят да продадат картините — озадачено си помисли Дейна. — Тогава какъв е бил смисълът да ги крадат? И да извършат убийство? И защо не са взели парите и бижутата? Има нещо гнило.“
Опелото на Гари Уинтроп беше в Националната катедрала, шестата по големина църква в света. Околните улици бяха затворени. Агенти от Секретната служба и вашингтонски полицаи обезопасяваха района. В катедралата бяха вицепрезидентът на Съединените щати, десетина сенатори и конгресмени, един съдия от върховния съд, двама министри и много видни личности от различни държави. В небето кръжаха полицейски и телевизионни хеликоптери. Пред катедралата се бяха събрали стотици хора — едни дошли да изразят почитта си, други — да позяпат.
Дейна отразяваше службата с два репортерски екипа. В катедралата бе тихо.
— Неведоми са пътищата Господни — напевно говореше свещеникът. — Семейство Уинтроп винаги са дарявали милиарди долари на училища и черкви, на гладни и бездомни. Но също така самоотвержено раздаваха времето и таланта си. Гари Уинтроп продължи семейната традиция. Не ни е дадено да знаем защо трябваше толкова жестоко да изгубим тези хора. В известен смисъл обаче те остават с нас, защото тяхното наследство ще живее вечно. Винаги ще се гордеем с онова, което направиха за нас…
„Бог не бива да оставя хората да умират от толкова ужасна смърт“ — тъжно си помисли Дейна.
Обади се майка й.
— С приятелите ми гледахме репортажа ти, Дейна. Когато говореше за рода Уинтроп, за момент ми се стори, че ще се разплачеш.
— Разплаках се, мамо. Наистина се разплаках.
Вечерта Дейна дълго се мята в леглото си. Когато най-после заспа, сънува безумен калейдоскоп от пожари, автомобилни катастрофи и убийства. Посред нощ внезапно се събуди. „Петима души от едно семейство, убити за по-малко от година? Невероятно.“
Глава 4
— Какво искаш да кажеш, Дейна?
