— Макар да ни се стори, че би могла мъничко да поразведриш новините.
Дейна въздъхна.
— Да поразведря новините ли?
— Да. Всички неща, за които говориш, са ужасно потискащи. Не можеш ли да намериш нещо по- весело?
— Непременно ще опитам, мамо.
— Ще бъде чудесно. Между другото, този месец малко съм закъсала с парите. Мога ли да разчитам пак да ми помогнеш?
Бащата на Дейна беше изчезнал преди години. Майка й се бе преместила в Лас Вегас. И като че ли вечно нямаше пари. Месечната издръжка, която Дейна й пращаше, никога не й стигаше.
— Играеш ли комар, мамо?
— Не, разбира се — възмути се госпожа Евънс. — Но Лас Вегас е много скъп град. Между другото, кога ще ми дойдеш на гости? Искам да се запозная с Кимбал. Трябва да го доведеш.
— Казва се Кемал, мамо. В момента не мога да се измъкна.
От отсрещния край последва колебание.
— Не можеш да се измъкнеш ли? Всичките ми приятели казват, че си страхотна късметлийка да работиш само по един-два часа на ден.
— Наистина.
Като водеща, Дейна пристигаше в телевизионното студио в девет сутринта и през голяма част от деня разговаряше по телефона с международните кореспонденти в Англия, Франция, Италия и други страни. Остатъка от времето си посвещаваше на срещи, обработка на новините и реда на предаването. Водеше две вечерни емисии.
— Много се радвам, че имаш толкова лека работа, скъпа.
— Благодаря, мамо.
— Скоро ще ми дойдеш на гости, нали?
— Да, непременно.
— Нямам търпение да се запозная с твоето мило момченце.
„И за Кемал ще е добре да се запознае с нея — помисли си Дейна. — Така ще има баба. И когато с Джеф се оженим, отново ще има истинско семейство.“
Излезе на стълбите и позвъни на госпожа Уортън.
— Благодаря, че вчера се погрижи за Кемал, Дороти. Признателна съм ти.
— Беше ми приятно.
Дороти Уортън и нейният съпруг Хауард се бяха нанесли в блока преди година. Те бяха канадци, приятна двойка на средна възраст. Хауард Уортън беше инженер и се занимаваше с ремонт на паметници.
Веднъж бе обяснил на Дейна по време на вечеря: „На света няма по-подходящ град от Вашингтон за такава работа. Къде другаде мога да открия такива възможности? Никъде.“
„С Хауард сме влюбени във Вашингтон — бе споделила госпожа Уортън. — Смятаме завинаги да останем тук.“
Когато стигна на работа, на бюрото й лежеше последният брой на „Уошингтън Трибюн“. На първа страница имаше снимки и материали за семейство Уинтроп. Тя дълго гледа фотографиите. „И петимата да загинат за по-малко от година — помисли си Дейна. — Невероятно.“
Един частен телефон в небостъргача на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“ иззвъня.
— Току-що получих инструкциите.
— Добре. Те са готови. Какво да правят с картините?
— Да ги изгорят.
— Всичките ли? Това са милиони долари!
— Всичко мина чудесно. Не можем да си позволим да оставим следи. Веднага ги изгорете.
— Търсят ви на трета линия — съобщи Оливия Уоткинс, секретарката на Дейна. — Вече се обажда за трети път.
— Кой, Оливия?
— Господин Хенри.
Томас Хенри беше директорът на прогимназията „Теодор Рузвелт“.
Дейна заразтрива челото си, за да прогони започващото главоболие, и вдигна слушалката.
— Добър ден, господин Хенри.
— Добър ден, госпожице Евънс. Бихте ли се отбили при мен?
— Естествено. След час-два…
— Ако е възможно, предпочитам да е още сега.
— Идвам.
Глава 3
Училището бе непоносимо мъчение за Кемал. Той беше по-дребен от другите деца, включително — за негов ужасен срам — от момичетата. Викаха му „дребосък“ и „фъстък“. Що се отнасяше до уроците, Кемал се интересуваше само от математика и компютри, предмети, по които винаги получаваше най-високи оценки. И разбира се, блестеше в шахклуба. Преди обичаше да играе футбол, ала когато се опита да постъпи в училищния отбор, треньорът погледна празния му ръкав и каза: „Съжалявам, не мога да те взема“. Това му нанесе страхотен удар.
Злият гений на Кемал беше Рики Ъндърууд. През обедните почивки някои ученици се хранеха на закритата веранда, вместо в стола. Рики Ъндърууд винаги причакваше Кемал.
— Хей, сирачето. Кога злата ти мащеха ще те прати обратно там, откъдето идваш?
Кемал не му обръщаше внимание.
— На теб говоря, изрод. Нали не си въобразяваш, че ще те остави при себе си? Всички знаят защо те е довела тук, камилска мутро. Защото е била прочута военна кореспондентка и спасяването на сакато хлапе я е направило още по-известна.
Кемал скочи и се хвърли върху Рики.
Юмрукът на другото момче се заби в корема му, после в лицето му. Кемал се строполи на земята, свит на кълбо от болка.
— Когато ти се прище още, само се обади — каза Рики Ъндърууд. И по-добре да побързаш, защото чувам, че скоро ще си минало.
Кемал живееше в ад от съмнения. Не вярваше на Рики Ъндърууд и все пак… Ами ако беше вярно? „Ами ако Дейна наистина ме върне? Рики има право — мислеше си Кемал. — Аз съм изрод. Защо съм й?“
Когато родителите и сестра му бяха убити в Сараево, Кемал реши, че животът му е свършил. Пратиха го в сиропиталище край Париж, където преживя истински кошмар.
В два следобед всеки петък пристигаха евентуални осиновители, които разглеждаха строените в редици момчета и момичета. С наближаването на този ден възбудата и напрежението сред децата ставаха почти непоносими. Те се измиваха и обличаха колкото може по-добре и докато възрастните минаваха край редиците, всяко дете вътрешно се молеше да го харесат.
Когато виждаха Кемал, семействата неизбежно си шепнеха: „Виж, той е без ръка“. И го отминаваха.
Това се повтаряше всеки петък, ала момчето продължаваше да се надява. Когато избираха други деца, се чувстваше унизен. „Винаги е някой друг — отчаяно си мислеше той. — Никой не ме иска.“
А ужасно копнееше да има семейство. Опитваше всичко възможно, за да го постигне. Весело се усмихваше на възрастните, за да им покаже, че е мило, дружелюбно момче. Преструваше се на разсеян, за да видят, че не го интересува дали ще го изберат и че ще имат късмет, ако го осиновят. Гледаше ги настойчиво и мислено ги умоляваше да го вземат със себе си. Ала седмица след седмица винаги избираха
