плащаха данък.
Нунцио Мартини беше капо на мафията в Палермо. Грижеше се за събирането на съответните данъци, и за наказанията на онези, които не ги плащаха. Наказанията варираха от счупена ръка или крак до бавна и мъчителна смърт.
Иво започна да работи за чичо си.
През следващите петнадесет години Палермо бе училището на Иво, а чичо му Нунцио — негов учител. Иво започна като разносвач, после стана бирник и накрая — доверен заместник на чичо си.
На двадесет и две години Иво се ожени за Кармела — закръглено сицилианско момиче, а след година им се роди син, Джан-Карло.
Иво и семейството му се преместиха в собствена къща.
Когато чичо му умря, Иво зае мястото му и преуспя дори повече от него. Но той имаше сметки за уреждане. Един ден каза на Кармела:
— Събирай багажа. Заминаваме за Америка.
Тя изненадано го погледна:
— Защо?
Иво не бе свикнал да му задават въпроси.
— Прави това, което ти казвам. Сега заминавам. Ще се върна след два-три дни.
— Иво…
— Събери багажа.
Три черни автомобила спряха пред полицейския участък в Джибелина. Капитанът, доста понапълнял, седеше зад бюрото. Вратата се отвори и влязоха пет-шест добре облечени и богати на вид мъже.
— Добър ден, господа. Мога ли да ви помогна?
— Ние сме дошли да ти помогнем — каза Иво. — Помниш ли ме? Аз съм синът на Джузепе Мартини.
Полицейският капитан ококори очи.
— Ти? Какво правиш тук? Опасно е за теб.
— Дойдох заради твоите зъби.
— Моите зъби?
— Да.
Двама от мъжете се приближиха и хванаха здраво капитана за ръцете.
— Имаш нужда от зъболекар. Нека да ти помогна.
Иво пъхна дулото на пистолета в устата му и дръпна спусъка. После се обърна към придружаващите го:
— Да вървим.
След петнадесет минути трите автомобила спряха пред дома на дон Вито. Отпред имаше двама пазачи, които с любопитство наблюдаваха процесията. Иво слезе от колата.
— Добър ден. Дон Вито ни очаква — каза той.
Единият от пазачите се намръщи.
— Нищо не ни е казал…
В следващия миг и двамата бяха простреляни. Използваните куршуми бяха с големи оловни сачми — ловджийски трик за разпръсването им. Мъжете бяха разкъсани на парчета.
В къщата дон Вито чу стрелбата. Погледна през прозореца, видя какво става, бързо се хвърли към едно чекмедже и извади пистолет.
— Франко! — завика той. — Антонио! Бързо!
Отвън се чуха още изстрели. Един глас каза:
— Дон Вито…
Той бързо се обърна и видя Иво с пистолет в ръка.
— Хвърли оръжието.
— Аз…
— Хвърли го.
Дон Вито пусна пистолета си на пода.
— Вземи каквото искаш и се махай.
— Нищо не искам — рече Иво. — Всъщност аз съм тук, защото ти дължа нещо.
— Каквото и да е, готов съм да го забравя.
— Но аз — не. Знаеш ли кой съм?
— Не.
— Иво Мартини.
Старецът се намръщи, опитвайки се да си спомни, после сви рамене.
— Това нищо не ми говори.
— Преди повече от петнадесет години твоите хора убиха майка ми и баща ми.
— Ужасно! — възкликна дон Вито. — Ще ги накажа. Аз…
Иво го удари по носа с пистолета. Рукна кръв.
— Не бива така — ахна дон Вито. — Аз…
Иво извади нож.
— Смъквай панталоните.
— Защо. Не можеш…
Иво вдигна пистолета.
— Смъкни си панталоните.
— Не! — гласът на дон Вито прозвуча като крясък. — Мисли какво правиш. Имам синове и братя. Ако ми направиш нещо, те ще те открият и ще те убият като куче.
— Ако могат да ме намерят — отвърна Иво. — Панталоните!
— Не.
Иво стреля в капачката на коляното му и старецът изрева от болка.
— Дай да ти помогна — рече Иво и смъкна панталоните, а после и бельото му.
— Не е много внушително, нали? Е, ще трябва да се задоволим с това, което имаме.
Той сграбчи члена на Дон Вито и замахна с ножа. Дон Вито припадна. Иво напъха пениса в устата му и рече:
— Съжалявам, че няма кладенец, в който да те хвърля.
Като прощален жест той стреля в главата на стареца, обърна се и излезе от къщата. Приятелите му го чакаха.
— Да вървим.
— Той има голямо семейство, Иво. Ще те търсят.
— Нека се опитат.
След два дни Иво с жена си и сина си Джан-Карло беше на един кораб на път за Ню Йорк.
В края на миналия век Новият свят бе земя на неограничените възможности. В Ню Йорк живееха много италианци. Много от приятелите на Иво вече бяха емигрирали в големия град и се занимаваха с това, което най-много умееха — с рекет. Мафията започваше да пуска своите пипала все по-нашироко. Иво промени фамилното си име на по-английското Мартин и се радваше на ненарушавано от нищо благоденствие.
Джан-Карло бе голямо разочарование за баща си. Работата не го интересуваше. Когато бе на двадесет и седем години, едно италианско момиче забременя от него. Ожениха се набързо и без много шум, а след три месеца им се роди син Пол.
Иво имаше големи планове за своя внук. В Америка адвокатите се радваха на голяма почит и Иво реши, че неговият внук ще стане адвокат. Младежът бе амбициозен и интелигентен — на двадесет и две години бе приет в Юридическия факултет на Харвард. Когато го завърши, Иво уреди да започне работа в една престижна адвокатска фирма, където не след дълго Пол стана съдружник. Пет години по-късно той създаде своя собствена фирма. По това време Иво бе направил големи инвестиции в законния бизнес, но все още поддържаше контактите си с мафията, а за деловите въпроси се грижеше неговият внук. През 1967 година,
