Звездите светят над нас

Председателят прегледа документите пред себе си.

— Вие сте предложили пет милиона повече от най-високата сред останалите оферти.

— Така ли?

— Не знаехте ли това, когато участвахте в наддаването?

— Не, разбира се.

— Мис Камерън, познавате ли Пол Мартин?

Тери Хил се намеси:

— Не виждам каква връзка има този въпрос с останалиге.

— Ще стигнем и до това, но бих искал мис Камерън да отговори.

— Нямам нищо против — каза Лара. — Да. Познавам Пол Мартин.

— Имате ли делови отношения с него?

Лара се подвоуми.

— Не, той е просто приятел.

— Мис Камерън, знаете ли, че Пол Мартин е известен с връзките си с мафията…

— Възразявам. Това са слухове, които нямат място в този протокол.

— Добре, мистър Хил. Оттеглям въпроса. Мис Камерън, кога за последен път се видяхте или разговаряхте с Пол Мартин?

Лара се колебаеше.

— Не съм съвсем сигурна. Честно казано, откакто се омъжих, рядко се виждам с мистър Мартин. Понякога случайно се срещаме на някой прием. Това е всичко.

— А нямахте ли навика редовно да разговаряте с него по телефона?

— След женитбата ми, — не.

— Обсъждахте ли с Пол Мартин въпроси относно казиното?

Лара погледна Тери Хил. Той кимна.

— Да, мисля, че след като спечелих наддаването, той ми се обади да ме поздрави. И втория път беше, когато получих разрешителното.

— Но извън това не сте разговаряли с него?

— Не.

— Напомням ви, че сте под клетва, мис Камерън.

— Да.

— Известно ли ви е наказанието за лъжесвидетелстване?

— Да.

Той вдигна още един лист.

— Тук имам списък на петнадесет телефонни разговора между вас и Пол Мартин, проведени по времето, когато са предавани запечатаните оферти за казиното.

XXVIII

Повечето изпълнители изглеждат нищожно малки в огромната зала с две хиляди и осемстотин места в „Карнеги Хол“. Малко са музикантите, които могат да запълнят тази реномирана зала, но в петък вечерта тя бе претъпкана. Филип Адлър излезе на сцената под бурните аплодисменти на публиката. Седна пред пианото и след кратка пауза засвири. Програмата включваше сонати от Бетховен. С годините той се беше научил да се концентрира само върху музиката. Но тази вечер мислите му се насочиха към Лара и техните проблеми, за частица от секундата пръстите му се объркаха и го изби студена пот. Това премина толкова бързо, че публиката не забеляза нищо.

В края на първата част го наградиха с бурни аплодисменти. В антракта Филип отиде в гримьорната си. Мениджърът му каза:

— Прекрасно, Филип. Накара ги да те слушат със затаен дъх. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, благодаря — Филип затвори вратата.

Искаше му се концертът да е свършил. Ситуацията с Лара много го безпокоеше. Обичаше я силно, знаеше, че и тя го обича, но сякаш бяха стигнали до задънена улица. Преди заминаването на Лара за Рино отношенията им бяха извънредно напрегнати. „Трябва да направя нещо, мислеше Филип. Но какво? Какъв да бъде този компромис?“ Все още мислеше за това, когато на вратата се почука и гласът на помощник-режисьора обяви:

— Пет минути, мистър Адлър.

— Благодаря.

Втората част на концерта включваше сонатата „Hammerklavier“. Това бе вълнуващо, емоционално произведение и след като последните тонове отекнаха в огромната зала, публиката скочи на крака с луди аплодисменти. Филип се покланяше, но мислите му бяха другаде. „Трябва да се прибера и да поговоря с Лара. Спомни си, че тя замина. Трябва да решим този въпрос сега, мислеше той. Повече не може да продължава така.“

Ръкоплясканията не спираха. Публиката викаше „браво“ и „бис“. Обикновено Филип изсвирваше нещо, но тази вечер бе прекалено разстроен. Върна се в гримьорната и се преоблече в ежедневното си облекло. Отвън долетя далечен тътен на гръмотевица. Във вестниците пишеше че ще вали, но това не спря тълпите. Стаята на артистите бе пълна с хора, които чакаха да го поздравят. Винаги се вълнуваше, когато чувстваше и чуваше одобрението на почитателите си, ала тази вечер нямаше настроение за това. Остана в гримьорната си, докато не се убеди, че хората са си отишли. Когато излезе, беше почти полунощ. Премина през празните коридори зад кулисите към служебния вход. Лимузината не го чакаше. „Ще намеря такси“, реши Филип.

Излезе в проливния дъжд. Духаше студен вятър, Петдесет и седма улица бе тъмна. Филип се отправи към Шесто Авеню, когато от сянката излезе едър мъж, облечен в дъждобран, и се приближи към него.

— Извинете — рече той, — как се стига до „Карнеги Хол“?

Филип се сети за стария виц и се изкуши да му каже „С упражнения“, но после посочи сградата зад себе си.

— Ето го там.

Докато Филип се обръщаше, мъжът го притисна към стената. В ръката му проблясваше смъртоносно острие на нож.

— Дай ми портфейла си.

Сърцето на Филип силно заби. Огледа се за помощ. В силния дъжд улицата бе пуста.

— Добре — отвърна Филип, — не се вълнувай. Вземи го.

Ножът опря в гърлото му.

— Слушай, не е нужно да…

— Млъквай! Просто ми го дай.

Филип бръкна в джоба си и измъкна портфейла. Мъжът го сграбчи със свободната си ръка и го прибра. Гледаше часовника на Филип. Пресегна се и го откъсна от китката му. Докато го вземаше, той сграбчи лявата ръка на Филип, стисна я здраво и замахна с острия като бръснач нож, прерязвайки китката му до костта. Филип силно извика от болка. Започна да шурти кръв. Мъжът избяга.

Изпаднал в шок, Филип гледаше как кръвта му се смеси с дъжда и закапа на улицата.

Припадна.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

XXIX

Лара научи за станалото с Филип в Рино. Почти изпаднала в истерия, Мариан Бел й се обади по телефона.

— Много ли е лошо? — попита Лара.

— Още не знаем никакви подробности. Той е в отделението за спешна помощ в болницата