цивилни детективи се бяха струпали около напълно облечен труп, проснат върху песъчливия речен бряг. Вълните на прилива зловещо поклащаха главата му.
Детектив Ърл Гринбърг от отдел „Убийства“ в Манхатънския участък беше приключил официалните процедури. Не бяха позволили на никого да се приближи до тялото, преди да бъдат направени снимки, и докато полицаите оглеждаха наоколо за улики, той описа местопрестъплението. Дланите на жертвата бяха увити в прозрачни найлонови торбички.
Патоанатомът Карл Уърд свърши работата си, изправи се, изтупа праха от панталона си и погледна двамата главни детективи. Детектив Ърл Гринбърг бе професионалист, кадърен мъж с внушителни постижения. Сивокосият детектив Робърт Пригицър излъчваше флегматизма на човек, който вече е виждал всичко това.
Уърд се обърна към Гринбърг.
— Той е на твое разположение, Ърл.
— Какво установи?
— Очевидната причина за смъртта е прерязано гърло, точно през сънната артерия. Двете му коленни капачки са разбити и ми се струва, че има няколко счупени ребра. Някой хубавичко го е обработил.
— Ами часът на смъртта?
Уърд погледна водата, която плискаше главата на жертвата.
— Трудно е да се каже. Предполагам, че са го изхвърлили тук някъде след полунощ. Ще ти дам пълен доклад, когато го закараме в моргата.
Гринбърг насочи вниманието си към трупа. Сиво сако, тъмносин панталон, светлосиня вратовръзка, скъп часовник на лявата китка. Детективът приклекна и се зае да прерови джобовете му. Пръстите му напипаха бележка. Той я извади, като я държеше за ръба.
— На италиански е. — Гринбърг се огледа. — Джанели!
Един от униформените полицаи бързо се приближи.
— Да?
Детективът му подаде бележката.
— Можеш ли да я прочетеш?
Джанели бавно я прочете на глас.
— Последна възможност. Чакай ме на кей 17 с останалата дрога, иначе ще нахраниш рибите. — Върна бележката на Гринбърг.
— Мафиотско убийство, а? — изненада се Робърт Пригицър. — Защо са го оставили така на открито?
— Основателен въпрос. — Гринбърг продължи да пребърква джобовете. Извади портфейл и го отвори. Беше пълен с банкноти. — Определено не са търсили парите му. — В портфейла имаше визитна картичка. — Името на жертвата е Ричард Стивънс.
Пригицър се намръщи.
— Ричард Стивънс… Не четохме ли нещо за него във вестниците?
— Беше за
— Точно така — съгласи се Пригицър. — Тя свидетелства срещу capo di capos.
Двамата се обърнаха да погледнат трупа на Ричард Стивънс.
Глава 1
В зала 37 на Върховния съд, Сентър Стрийт 180, Манхатън, течеше процесът срещу Антъни (Тони) Алтиери. Голямата стара зала беше претъпкана до пръсване с журналисти и зрители.
На подсъдимата скамейка седеше Антъни Алтиери, отпуснат на инвалидната си количка. Приличаше на бледа тлъста жаба, само очите му бяха живи и всеки път щом погледнеше Даян Стивънс на свидетелския подиум, тя буквално усещаше пулса на омразата му.
До Алтиери седеше неговият адвокат Джейк Рубинстийн. Той беше прочут с две неща: с богатите си клиенти, повечето от които бяха мафиоти, и с факта, че оправдаваха почти всички.
Рубинстийн бе дребен пъргав човек с остър ум и живо въображение. Съдебните му изяви винаги бяха различни. Представленията в съда бяха негов занаят и той го владееше до съвършенство. Много го биваше да преценява съперниците си и притежаваше животински инстинкт да открива слабостите им. Понякога си представяше, че е лъв, който бавно се приближава към нищо неподозиращата жертва, готов за скок… или че е коварен паяк, предящ паяжина, в която ще хване безпомощната си плячка… Друг път беше търпелив рибар, който ловко хвърляше въдица във водата и бавно я клатеше насам-натам, докато лековерният свидетел я налапа.
Адвокатът внимателно наблюдаваше свидетелката. Даян Стивънс беше трийсетинагодишна. Излъчваше елегантност. Благородно лице. Вълниста руса коса. Зелени очи. Прекрасна фигура. Носеше шикозен черен костюм, шит по поръчка. Джейк Рубинстийн знаеше, че предишния ден е направила благоприятно впечатление на съдебните заседатели. Трябваше да внимава как действа с нея. „Рибар“, помисли си той.
Бавно се приближи до свидетелската скамейка и предпазливо започна разпита.
— Госпожо Стивънс, според вчерашните ви показания на въпросната дата, четиринайсети октомври, вие сте шофирали на юг по Хенри Хъдсън Паркуей, спукали сте гума и сте отбили на изхода за Сто петдесет и осма улица, за да спрете в парка „Форт Уошингтън“, нали така?
— Да. — Мекият й глас издаваше образованост.
— Какво ви накара да спрете точно там?
— Тъй като бях спукала гума, знаех, че трябва да отбия от главния път, и сред дърветата видях покрив на къща. Реших, че там може да има някой, който да ми помогне. Нямах резервна гума.
— Членувате ли в автоклуб?
— Да.
— Имате ли телефон в колата си?
— Да.
— Тогава защо не се обадихте в автоклуба?
— Помислих си, че това ще отнеме много време.
— Естествено — съчувствено отвърна Рубинстийн. — И тогава видяхте къщата.
— Да.
— И отидохте там, за да потърсите помощ, така ли?
— Точно така.
— Навън светло ли беше?
— Да. Беше към пет следобед.
— Значи сте виждали съвсем ясно.
— Да.
— Какво видяхте, госпожо Стивънс?
— Видях Антъни Алтиери…
— О, познавахте ли го?
— Не.
— Защо сте сигурна, че е бил Антъни Алтиери?
— Бях виждала снимката му във вестниците и…
— Значи сте виждали снимки, напомнящи на подсъдимия, така ли?
— Ами…
— Какво видяхте в къщата?
Даян Стивънс треперливо си пое дъх и бавно отговори, като си представяше сцената:
— В стаята имаше четирима мъже. Единият седеше на стол. Беше завързан. Господин Алтиери като че ли го разпитваше, докато другите двама стояха до него. — Гласът й потрепери. — Господин Алтиери извади пистолет, извика нещо и… и застреля мъжа в тила.
Джейк Рубинстийн хвърли поглед към съдебните заседатели. Всички бяха погълнати от показанията
