Кой се страхува от мрака

— Да. Благодаря, че дойдохте толкова бързо. Започнах да скицирам мъжа, но… — Даян дълбоко си пое дъх. — Беше мургав, с хлътнали светлокафяви очи и малка бенка на бузата. Пистолетът му беше със заглушител и…

Детективът я гледаше смутено.

— Извинете, не разбирам какво…

— Похитителят. Обадих се в полицията и… — Тя видя изражението му. — Не идвате ли за опита за похищение?

— Не, госпожо. — Гринбърг замълча за миг. — Може ли да вляза?

— Заповядайте.

Той влезе в апартамента.

Даян намръщено го наблюдаваше.

— За какво става дума? Случило ли се е нещо?

Думите заседнаха в гърлото му.

— Да. Съжалявам. Хм… Боя се, че ви нося лоша вест. Отнася се за мъжа ви.

— Какво се е случило? — Гласът й трепереше.

— Злополука.

Побиха я тръпки.

— Каква злополука?

Гринбърг дълбоко си пое дъх.

— Съпругът ви снощи е бил убит, госпожо Стивънс. Тази сутрин намерихме трупа му под един мост на Ист Ривър.

Даян дълго го зяпа, после бавно поклати глава.

— Имате грешка, господин лейтенант. Мъжът ми е на работа, в лабораторията си.

Щеше да е още по-трудно, отколкото очакваше детективът.

— Госпожо Стивънс, съпругът ви прибра ли се снощи?

— Не, но Ричард често работи по цяла нощ. Той е учен. — Все повече започваше да се дразни.

— Госпожо Стивънс, знаете ли, че съпругът ви е имал връзка с мафията?

Даян пребледня.

— С мафията ли? Да не сте луд?

— Открихме…

Тя се задъха.

— Покажете ми документите си.

— Разбира се. — Детектив Гринбърг извади служебната си карта и й я показа.

Даян й хвърли бегъл поглед, върна му я и го зашлеви през лицето.

— За какво ви плаща общината, да обикаляте и да плашите мирните граждани ли? Мъжът ми не е мъртъв! Просто е на работа — извика тя.

Гринбърг я погледна в очите и видя смайването и отрицанието в тях.

— Госпожо Стивънс, искате ли да пратя някого да се погрижи за вас и…

— За вас трябва да се погрижат. Веднага се махайте оттук!

— Госпожо Стивънс…

— Махайте се!

Детективът извади визитна картичка и я остави на една масичка.

— В случай, че се наложи да разговаряте с мен, ето номера ми.

„Е, наистина се справих блестящо — помисли си на излизане. — Спокойно можех да я попитам: «Вие ли сте вдовицата Стивънс?»“

Когато полицаят си тръгна, Даян заключи вратата и треперливо въздъхна.

Какъв идиот! Да обърка адреса и така да я уплаши! Трябваше да се оплаче от него! Погледна си часовника. Ричард скоро щеше да се прибере. Трябваше да направи вечерята. Щеше да го зарадва с паеля, любимото му ястие. Тя отиде в кухнята и започна да готви.

Заради секретността на работата на Ричард, Даян никога не го смущаваше в лабораторията и когато не й се обаждаше, знаеше, че мъжът й ще закъснее. В осем часа паелята беше готова. Даян я опита и доволно се усмихна. Бе точно такава, каквато я обичаше Ричард. В десет него още го нямаше. Тя прибра паелята в хладилника и остави самозалепваща се бележка на вратата: „Скъпи, вечерята е в хладилника. Събуди ме“. Когато се прибереше, Ричард щеше да е гладен.

Внезапно се почувства изтощена. Съблече се по нощница, изми си зъбите и си легна. След няколко минути заспа дълбоко.

Събуди се в три през нощта с писък.

Глава 2

Спря да трепери едва призори. Зъзнеше до мозъка на костите си. Ричард беше мъртъв. Никога повече нямаше да го види, да чуе гласа му, да усети прегръдката му. „Аз съм виновна — мислеше си. — Изобщо не биваше да се явявам в съда. О, Ричард, прости ми… прости ми, моля те… няма да мога да живея без теб. Ти беше моят живот, причината за моето съществувание. Вече нямам защо да живея“.

Искаше й се да се свие на топчица.

Искаше й се да изчезне.

Искаше й се да умре.

Лежеше отчаяна, мислеше си за миналото, за това как Ричард бе преобразил живота й…

Даян Уест беше израснала в Сандс Пойнт, щата Ню Йорк, район на спокойствие и охолство. Баща й бе хирург, а майка й — художничка и Даян беше започнала да рисува на тригодишна възраст. Завърши пансиона „Сейнт Пол“ и през първата си година в колежа имаше кратка връзка с чаровния си преподавател по математика. Той й каза, че иска да се ожени за нея, защото е единствената жена на света за него. Когато научи, че има жена и три деца, Даян реши, че нещо не е наред или с математиката му, или с паметта му, затова се прехвърли в колежа „Уелсли“.

Беше обсебена от изкуството и всеки свободен момент рисуваше. Когато завърши, вече продаваше картините си и си печелеше репутация на обещаваща художничка.

Същата есен една известна галерия на Пето авеню й организира изложба, която постигна огромен успех. Собственикът на галерията Пол Дикън, богат и начетен афроамериканец, даде рамо на кариерата й.

Вечерта на откриването салонът беше пълен. Широко усмихнат, Дикън забърза към Даян.

— Поздравления! Вече продадохме повечето картини! След няколко месеца ще направим нова изложба — веднага щом си готова.

— Прекрасно, Пол — развълнува се тя.

— Заслужаваш го. — Дикън я потупа по рамото и се отдалечи.

Даян даваше автограф, когато зад нея се приближи непознат мъж и тя чу глас:

— Много ми харесва фигурата ви.

Тя се вцепени. После бясно се обърна и отвори уста да му отправи остра реплика, но непознатият продължи:

— Има изяществото на Розети или Мане. — Докато говореше, разглеждаше една от картините й.

Даян се овладя навреме.

— О — тя внимателно се вгледа в него. Изглеждаше трийсетинагодишен. Висок малко над метър и осемдесет, с атлетично телосложение, руса коса и ясни сини очи. Носеше кафеникав костюм, бяла риза и кафява вратовръзка.

— Ами… благодаря.

— Кога започнахте да рисувате?

— Като малка. Майка ми беше художничка.