Глава 5
На „Орли“ ги посрещна лимузина, която ги закара в хотел „Плаза Атене“.
— Апартаментът ви е готов, господин и госпожа Стивънс — каза управителят, когато пристигнаха.
— Благодаря.
Настаниха ги в апартамент 310. Управителят отвори вратата и младоженците влязоха вътре. Даян се закова на място. По стените висяха шест нейни картини. Тя се обърна към Ричард.
— Аз… как е възможно?…
— Нямам представа — невинно отвърна той. — Предполагам, че и тук имат вкус.
Даян страстно го целуна.
Париж се оказа страната на чудесата. Първо се отбиха в Живанши да си купят дрехи, после отидоха в Луи Вуитон да изберат куфари за новите си придобивки.
Разходиха се по Шанз Елизе до Плас дьо ла Конкорд и видяха Ла Мадлен и Пале Бурбон. Обиколиха Плас Вандом и прекараха един ден в Лувъра. Насладиха се на парка в музея на Роден, а вечер избираха прелестни романтични ресторантчета.
На Даян й се струваха странни само телефонните разговори, които Ричард провеждаше в странни часове.
— Кой се обажда? — попита веднъж тя, когато в три през нощта мъжът й затвори слушалката.
— Служебен разговор.
„Посред нощ?“ — зачуди се Даян.
— Даян! Даян!
Тя излезе от унеса си. До нея стоеше Каролин Тер.
— Добре ли си?
— Аз… нищо ми няма.
Каролин я прегърна.
— Просто имаш нужда от време. Минали са само няколко дни. — Тя се поколеба. — Между другото, погрижила ли си се за погребението?
Погребение. Най-тъжната дума на света. В нея отекваха траурни звуци, ехо на отчаяние.
— Ами… не можех… да се насиля да…
— Нека ти помогна. Ще избера ковчег и…
— Не! — Отговорът се получи по-рязък, отколкото възнамеряваше Даян.
Каролин я погледна озадачено.
Даян заговори отново. Гласът й трепереше.
— Не разбираш ли? Това е… това е последното, което мога да направя за Ричард. Искам погребението му да е специално. Той би желал да присъстват всичките му приятели, за да се сбогуват. — По бузите й се стичаха сълзи.
— Даян…
— Трябва лично да избера ковчега на Ричард, за да съм сигурна, че… че ще спи спокойно.
Каролин нямаше какво да каже.
Същия следобед детектив Ърл Гринбърг беше в кабинета си. Телефонът иззвъня.
— Търси ви Даян Стивънс.
О, не. Спомняше си шамара, който му бе залепила при последната им среща. Какво ли искаше сега? Сигурно пак щеше да се оплаква.
— Детектив Гринбърг.
— Тук е Даян Стивънс. Обаждам ви се по две причини. Първо, искам да ви се извиня. Държах се много зле и искрено съжалявам.
Той се смая.
— Няма нужда да се извинявате, госпожо Стивънс. Разбирам какво преживявате.
Детективът зачака. Последва мълчание.
— Казахте, че се обаждате по две причини.
— Да. Полицията е задържала някъде тялото… — гласът й секна, — тялото на мъжа ми. Как мога да го получа? Уреждам… погребението му в траурния дом „Далтън“.
Отчаянието в гласа й го накара да потрепери.
— Боя се, че засега това не е възможно, госпожо Стивънс. Първо патоанатомията трябва да предаде доклад за аутопсията и после трябва да се уведомят различните… — Той се замисли за миг и взе решение. — Вижте, сега това не ви е до главата. Аз ще се заема с формалностите. Всичко ще е уредено след два дни.
— О. Ами… благодаря ви. Много благодаря. — Тя се задави и връзката прекъсна.
Ърл Гринбърг дълго седя неподвижно, замислен за Даян Стивънс и за скръбта, която преживяваше. После се зае с формалностите.
Траурният дом „Далтън“ се намираше в източния край на Медисън Авеню — внушителна двуетажна сграда с фасада на южняшко имение. Интериорът бе изпълнен с вкус, с меко осветление, светли завеси и драперии.
— Имам среща с господин Джоунс — каза Даян на секретарката. — Даян Стивънс.
— Един момент.
Секретарката се обади по телефона и след минута се появи управителят, сивокос мъж с приятно лице.
— Аз съм Рон Джоунс. Разговаряхме по телефона. Знам, че в такъв момент всичко е ужасно трудно, госпожо Стивънс, и нашата работа е да ви освободим от това бреме. Само ми кажете какво искате и ще се погрижим желанието ви да бъде изпълнено.
— Ами… всъщност не съм сигурна какво искам — неуверено отвърна Даян.
Рон Джоунс кимна.
— Ще ви обясня. Нашите услуги включват ковчег, панихида, гробищен парцел и самото погребение. — Той се поколеба. — Доколкото научих за смъртта на съпруга ви от вестниците, госпожо Стивънс, сигурно ще искате затворен ковчег за панихидата, затова…
— Не!
Джоунс я погледна изненадано.
— Но…
— Искам да е отворен. Искам Ричард да… да види всичките си приятели, преди да… — Гласът й секна.
Погребалният агент я наблюдаваше съчувствено.
— Разбирам. Тогава вижте какво ще ви предложа. Имаме козметик и той върши чудеса… когато се налага — тактично прибави Джоунс. — Съгласна ли сте?
— Да — отвърна тя, въпреки че това нямаше да се хареса на Ричард.
— Има още нещо. Ще ни трябват дрехите, с които искате да бъде погребан мъжът ви.
Даян го погледна смаяно.
— Дрехите… — Почти физически усети допира на студените длани на непознат човек, докосващи голото тяло на Ричард, и потрепери.
— Госпожо Стивънс?
„Сама трябва да го облека. Но не мога да понеса да го видя в това състояние. Искам да го запомня…“
— Госпожо Стивънс?
Даян мъчително преглътна.
— Не се сетих за… — Гласът й секна. — Извинете ме. — Тя не можа да продължи.
