ГЛАВА 5
Клубът „Уайт“ бе разположен в горната част на улица „Сейнт Джеймс“, близо до площад „Пикадили“. Построен като хазартен клуб през осемнадесети век, „Уайт“ бе един от най-старите клубове в Англия и с най-ограничен достъп. Членовете му подаваха молби от името на синовете си още при раждането им, защото трябваше да изминат около трийсет и три години, докато се освободи място.
Фасадата на „Уайт“ бе образец на дискретност. Широките еркерни прозорци с изглед към улица „Сейнт Джеймс“ бяха направени така, че да създават уют на минаващите по улицата зяпачи. До входа се стигаше по късо стълбище, но освен членовете и техните гости малцина други бяха влизали през вратата. Залите в клуба бяха обширни и внушителни, полирани от тъмната и великолепна патина на времето. Мебелите бяха стари и удобни — кожени канапета, лавици за вестници, безценни антични масички и дълбоки фотьойли от плътна дамаска, на които бяха се разполагали половин дузина министър-председатели. Имаше зала за игра на табла с голяма открита камина зад решетка от бронз, а към трапезарията на горния етаж водеше елегантна вита стълба. Трапезарията се простираше по цялата ширина на сградата, като в нея бе поставена огромна маса от махагон, достатъчна за трийсет души, а освен нея имаше и пет странични маси. За обяд или за вечеря тук идваха някои от най-влиятелните мъже в света.
Сър Алек Никълс, член на парламента, седеше на една от малките ъглови маси и обядваше с госта си, Джон Суинтън. Бащата на сър Алек бе баронет, както и баща му и дядо му преди него. Всички са били членове на „Уайт“. Сър Алек бе слаб, блед мъж в края на четиридесетте, с чувствително, аристократично лице и очарователна усмивка. Току-що бе пристигнал с кола от имението си в Глостършър, облечен в спортно сако и панталони от туид и с мокасини на краката си. Гостът му бе облечен в костюм на тънки райета, крещяща риза на карета и червена вратовръзка и изглеждаше не на място в спокойната и разкошна обстановка на клуба.
— Тук наистина ви угаждат — забеляза Джон Суинтън с пълна уста, докато дъвчеше остатъците от поднесения му огромен телешки котлет.
Сър Алек кимна с глава.
— Да. Нещата се промениха от времето, когато Валтер бе казал: „Британците имат сто религии и само един сос.“
Джон Суинтън вдигна глава.
— Кой е тоя Валтер?
Сър Алек обясни смутено:
— Ами… едно приятелче от Франция.
— Я го виж ти. — Джон Суинтън прокара храната си с глътка вино. Остави ножа и вилицата и изтри устата си със салфетката. — Е, хайде, сър Алек. Време е да си поговорим малко по работа.
Сър Алек смирено обясни:
— Казах ви преди две седмици, че ще уредя всичко, мистър Суинтън. Трябва ми още малко време.
Към масата се приближи сервитьор, крепейки голям куп от кутии с пури. После ловко ги нареди на масата.
— Нали няма да възразите? — попита Джон Суинтън. Заразглежда етикетите на кутиите, подсвирна от възхищение, извади няколко пури, които постави в джоба на сакото си, а после запали една. Нито сервитьорът, нито сър Алек реагираха по някакъв начин на обидното му държане. Сервитьорът кимна на сър Алек и отнесе пурите на друга маса.
— Шефовете ми са много търпеливи към вас, сър Алек. Ама вече ми се струва, че не могат да чакат. — Вдигна изгорялата клечка кибрит, наведе се напред и я пусна в чашата с вино на сър Алек. — Между нас казано, те са кофти хора, когато се ядосат. Нали не искате да се заемат с вас, знаете какво искам да кажа, нали?
— Аз просто не разполагам с парите в момента.
Джон Суинтън се изсмя високо.
— Я стига, бе приятелче! Маменцето нали била Рофи? Имаш ферма от сто акра, шикозна градска къща до моста „Хайтсбридж“, един „Ролс-Ройс“ и едно проклето „Бентли“. Значи не си съвсем закъсал, нали?
Сър Алек се огледа огорчено наоколо и тихо каза:
— Те не са ликвидни авоари. Аз не мога да…
Суинтън му намигна и подхвърли:
— Обзалагам се, че сладката ти женичка Вивиан е ликвиден авоар, а? Има си всичко.
Сър Алек почервеня. Името на Вивиан в устата на тоя човек звучеше като кощунство. Алек си помисли за Вивиан, как сладко спеше, когато тръгваше сутринта. Имаха отделни спални и едно от големите удоволствия за сър Алек бе да влезе в стаята на Вивиан на „посещение“. Понякога, когато се събудеше рано, Алек влизаше в стаята на Вивиан, докато тя още спеше, и просто я съзерцаваше. Будна или заспала, тя бе най-красивото момиче, което някога бе виждал. Спеше гола и нежното й, стройно тяло оставаше полуотвито, докато се гушеше в завивките. Имаше руса коса, големи светлосиви очи и кожа като кадифе. Вивиан бе второстепенна актриса, когато сър Алек я срещна за първи път на някакъв благотворителен бал. Външността й го очарова, но това, което го привлече към нея, бе нейното непосредствено и дружелюбно излъчване. По-млада бе от Алек с двайсет години и бе изпълнена с жизненост. Докато Алек бе стеснителен и вглъбен в себе си, Вивиан бе общителна и открита. Алек не можеше да спре да мисли за нея, но му бяха нужни две седмици, за да събере достатъчно смелост и да й се обясни по телефона. За негова изненада и радост Вивиан бе приела поканата му. Алек я заведе на театър в „Олд Вик“, а после на вечеря в „Мирабел“. Вивиан живееше в мрачно апартаментче на приземния етаж в Нотинг Хил и когато Алек я изпрати до тях, го попита:
— Искаш ли да влезеш, все пак?
Бе останал през нощта и животът му се промени напълно. За първи път му се случваше жена да го доведе до оргазъм. Никога не бе срещал момиче като Вивиан. Тя бе един кадифен език, разпуснати руси коси и влажни, пулсиращи и искащи глъбини, в които Алек се потопи, докато остана без дъх. Самата мисъл за нея го възбуждаше.
Имаше и още нещо. Тя го разсмиваше, вдъхваше му живот. Присмиваше му се, че е стеснителен и малко тромав и това му харесваше. Можеше да легне с нея, когато тя пожелаеше. Когато Алек я завеждаше някъде, Вивиан винаги ставаше център на вниманието. Алек се гордееше с нея, но я ревнуваше от събраните около нея млади мъже и се питаше с колко ли от тях е спала.
Той пощуряваше от ревност през вечерите, когато не можеше да я види, защото бе поела други ангажименти. Отиваше с колата до апартамента й, паркираше на съседната пряка, за да види кога и с кого се прибира. Знаеше, че се държи глупаво, но не можеше да се въздържа да не го направи. Попаднал бе под властта на нещо прекалено силно, за да може да го преодолее.
Разбираше, че Вивиан не е за него, че в никакъв случай не трябва да се жени за нея. Той бе баронет и уважаван член на парламента с блестящи перспективи. Бе един от наследниците на династията Рофи и член на Управителния съвет на компанията. Произходът на Вивиан по никакъв начин не съответстваше на неговия свят. Родителите й бяха второстепенни артисти във вариете, играли по провинциалните сцени. Вивиан не бе получила никакво образование освен наученото на улицата или зад кулисите. Алек знаеше, че е развратна и повърхностна. Беше хитра, но не особено интелигентна. И въпреки това непрестанно мислеше за нея. Опитваше се да я забрави. Насилваше се да спре да я вижда, но без никакъв резултат. Чувстваше се щастлив, когато бе с нея, а когато беше без нея, го обземаше отчаяние. В края на краищата реши да й предложи брак и когато Вивиан се съгласи, сър Алек Никълс изпадна във възторг.
Младоженката се нанесе в семейния дом — красива стара къща в Глостършър, строена през XVIII век, с делфийски колони и дълга, лъкатушеща алея за автомобили. Разположена бе сред зеленината на сто акра обработваема земя, собствен ловен участък и рибарници с течаща вода. Зад къщата имаше парк, красиво
