оформян от поколенията.
Интериорът на къщата бе разкошен. Огромният преден хол бе постлан с камък, а стените му бяха от боядисано дърво. Осветяваше се от старинни двойни фенери, мебелите бяха от позлатено дърво и мрамор в стил Адам, столове — от махагон. Библиотеката бе обзаведена с оригинални, вградени етажерки от осемнадесети век, две писалищни маси в стил Хенри Холънд и столове по проект на Томас Хорп. Приемната бе смесица от стиловете Хепълуайт и Чипъндейл, застлана с дебел пухкав килим и осветявана от два стъклени полилея „Уотърфорд“. Обширната трапезария можеше да побере четиридесет души, а до нея имаше пушалня. На втория етаж имаше шест спални с камини в стил Адам, а на третия етаж бяха помещенията за прислугата.
Шест седмици след като се нанесоха в къщата, Вивиан реши:
— Хайде да се махнем оттук, Алек.
Погледна я озадачено.
— Искаш да отидем в Лондон за няколко дни, така ли?
— Имам предвид да се преместим в Лондон.
Алек погледна през прозореца към смарагдовозелените ливади, където бе играл като малък, и към огромните чинари и дъбове, а после промълви колебливо:
— Но Вивиан, тук е толкова тихо. Аз…
— Знам, миличък — прекъсна го тя. — Точно това не мога да понасям — проклетата тишина!
Следващата седмица се преместиха в Лондон.
Алек притежаваше елегантна четириетажна градска къща на площад „Уилтън“, зад моста „Хайтсбридж“, с чудесна приемна, кабинет и голяма трапезария, а цветният прозорец на задната стена на сградата гледаше към симетрично очертаната градина с изкуствена пещера, водоскок, статуи и бели пейки. На горните етажи имаше великолепна голяма спалня и четири по-малки стаи.
Вивиан и Алек бяха делили голямата спалня в продължение на две седмици, когато една сутрин Вивиан каза:
— Обичам те, Алек, но ти страшно хъркаш, нали знаеш. — Алек не знаеше за това. — Наистина трябва да спя сама, миличък. Нали нямаш нищо против?
Алек беше напълно против идеята й. Обичаше нежното й, топло тяло, когато се сгушеше до него в леглото. Но дълбоко в себе си усещаше, че не може да въздейства сексуално на Вивиан така, както й въздействаха други мъже. Затова и тя не го искаше в леглото си.
— Напълно те разбирам, мила.
Но настояване на Алек Вивиан остана в голямата спалня, а той се премести в една от малките стаи за гости.
В началото Вивиан ходеше в Камарата на общините и сядаше в галерията за посетители в дните, когато трябваше да говори Алек. Поглеждаше нагоре към нея и сърцето му се изпълваше с дълбока, неизразима гордост. Тя бе несъмнено най-хубавата жена сред посетителките. А после дойде денят, когато Алек завърши речта си и вдигна поглед, за да получи одобрението на Вивиан, но видя само празния й стол.
Алек смяташе себе си за виновен, че Вивиан не обичаше да стои вкъщи. Приятелите му бяха по- възрастни, прекалено консервативни за нея. Предложи й да покани младите си приятелки вкъщи и ги събра с неговите приятели. Резултатът беше катастрофален.
Алек непрекъснато си повтаряше, че когато роди, Вивиан ще се успокои и ще се промени. Но един ден, неизвестно как — Алек не искаше да знае причината, Вивиан получи инфекция във влагалището и трябваше да й се направи операция. Алек беше си мечтал за син.
Новината го потресе, но Вивиан бе съвсем спокойна.
— Не се тревожи, миличък — усмихнато подхвърли тя. — Махнаха полога, но кокошката остана.
Алек я изгледа продължително, после се обърна и излезе.
Вивиан обичаше да пилее пари. Харчете безразборно и без мярка за дрехи, бижута и коли, а Алек нямаше сърце да я спре. Повтаряше си, че е израснала в беднотия и жадува за красиви вещи. Искаше му се той да й ги купува, но за съжаление не можеше да си го позволи. Заплатата му отиваше за покриване на данъците. Богатството му лежеше в акциите на „Рофи и синове“, но те бяха с ограничен режим. Опита се да обясни това на Вивиан, но на нея й беше безинтересно. Сериозните разговори я отегчаваха. И Алек я остави да си кара както преди.
Първия път когато чу, че играе комар, бе когато Тод Майкълс — собственик на ползващия се с лоша слава хазартен клуб „Тодс“ в Сохо, го навести за разговор.
— Сър Алек, имам разписка от съпругата ви, че ми дължи хиляда лири. Имаше лош ден на рулетката.
Алек бе потресен. Възстанови парите срещу разписката, а вечерта проведе сериозен разговор с Вивиан.
— Ние просто не можем да си позволяваме подобни неща — кипеше той. — Харчиш повече, отколкото печеля.
Тя като че ли се разкайваше.
— Извинявай, ангелче. Бебенцето беше лошо.
А после отиде до него, прегърна го, като го притискаше с тялото си, и гневът му отмина.
Прекара незабравима нощ с нея в леглото. Реши, че повече няма да имат никакви неприятности.
След две седмици Тод Майкълс дойде да го посети отново. Разписката, подписана от Вивиан, вече бе за пет хиляди лири. Алек побесня.
— Защо сте й позволили кредит? — попита той.
— Тя е ваша съпруга, сър Алек — отговори любезно Майкълс. — Как можехме дай откажем?
— Аз… аз ще трябва да намеря пари — започна сър Алек. — В момента нямам толкова в брой.
— Но моля ви! Считайте го за заем. Ще платите, когато можете.
Алек почувства огромно облекчение.
— Много сте великодушен, мистър Майкълс.
Но само месец по-късно Алек научи, че Вивиан е проиграла още двайсет и пет хиляди лири и че са му сложили лихва в размер от 10 процента на седмица. Изпадна в ужас. По никакъв начин не можеше да събере толкова пари. Нямаше и нищо, което да продаде.
Къщите, красивите антики, колите — всичко принадлежеше на „Рофи и синове“. Гневът му стресна Вивиан дотам, че обеща да не залага повече. Но вече бе твърде късно. Алек бе попаднал в ръцете на лихварите кожодери. Колкото и да им даваше, Алек не успяваше да смогне да изплати дълга си. Вместо да намалява, той продължаваше да расте с всеки нов месец и това продължаваше вече почти година.
Когато гангстерите на Тод Майкълс го притиснаха за парите първия път, Алек ги заплаши, че ще се обърне към полицията.
— Имам връзки в най-висшите кръгове — бе им казал той.
Онзи се бе изсмял:
— Аз пък имам връзки в най-низшите.
А сега сър Алек седеше в „Уайт“ с този неприятен тип и трябваше да се унижава, молейки за отсрочка.
— Вече им върнах повече, отколкото взех назаем. Не могат…
— Това беше само лихвата, сър Алек — възрази Суинтън. — Все още не сте изплатили основната сума.
— Но това е грабеж — каза Алек.
Очите на Суинтън потъмняха.
— Ще предам на шефа какво сте ми казали — надигна се той.
Алек бързо го задържа.
— Недейте! Седнете, моля ви.
Суинтън бавно седна отново.
— Не използвайте подобни думи — предупреди той. — Имаше един, дето говореше така, и се намери със заковани за пода колена.
