да бъдеш пленник на друг като тебе.

Самуел го погледна озадачено.

— Не ви разбирам, господине.

Докторът въздъхна.

— Някой ден ще ме разбереш. — Изправи се, отиде до бюрото, взе една от лулите и я натъпка бавно и старателно. — Боя се, че днешният ден е много лош за тебе, Самуел Рофи.

Поднесе пламъчето към тютюна, духна клечката, а после се обърна към момчето.

— Не заради счупената ти китка. Тя ще оздравее. Но аз ще направя нещо, което може и да не оздравее толкова бързо. — Самуел го наблюдаваше с широко отворени очи. Д-р Вал отиде до него, а когато заговори, гласът му звучеше успокоително. — Съвсем малко са хората, които имат някаква мечта. Ти имаш две мечти. И ме е страх, че ще ги разруша и двете.

— Но аз не…

— Слушай ме внимателно, Самуел. Ти никога не можеш да станеш лекар, не и в нашия свят. Само на трима от нас е разрешено да практикуват медицина в гетото. Тук има цяла дузина квалифицирани лекари, които чакат някой от нас да се пенсионира или да умре, за да му заемат мястото. Нямаш никакви шансове. Никакви. Родил си се в неподходящо време и на неподходящо място. Разбираш ли ме, момко?

— Да, господине — отвърна сподавено Самуел.

Докторът се позабави преди да продължи.

— А относно втората ти мечта — боя се, че и тя също е неосъществима. Няма никаква вероятност да се ожениш някога за Терения.

— Защо? — попита Самуел.

Д-р Вал го изгледа изпитателно.

— Защо ли? По същата причина, по която не можеш да станеш лекар. Ние живеем по правила и спазваме традициите. Дъщеря ми ще се омъжи за човек от нейната среда, някой, който ще може да й осигури същите условия, в които е била отгледана. Тя ще се омъжи за човек с професия — адвокат, лекар или равин. А ти — е, ще трябва да си я избиеш от главата.

— Но…

Докторът го поведе към вратата.

— След няколко дни иди при някой да ти свали шината. Гледай да пазиш чиста превръзката.

— Да, господине — отвърна Самуел. — Благодаря ви, д-р Вал.

Д-р Вал изгледа внимателно застаналото пред него русо, интелигентно на вид момче.

— Сбогом, Самуел Рофи.

В ранния следобед на следващия ден Самуел позвъни на входната врата на д-р Вал. Докторът го видя през прозореца. Разбираше, че трябва да го отпрати.

— Покани го да влезе — разпореди се той на прислужничката.

После Самуел започна да идва по два-три пъти седмично в къщата на д-р Вал. Изпълняваше разни поръчки на доктора, а в замяна д-р Вал му разрешаваше да гледа как лекува пациентите си или как приготвя лекарства в лабораторията си. Момчето наблюдаваше, учеше се и запомняше всичко. Притежаваше естествена дарба. Д-р Вал изпитваше все по-засилващо се чувство за вина, знаейки, че по този начин насърчава Самуел да стане такъв, какъвто никога няма да може да бъде, и въпреки това не можеше да се застави да изгони момчето.

Случайно или умишлено Терения почти винаги се въртеше наоколо, когато Самуел беше у тях. Понякога я виждаше да минава през лабораторията или да излиза от къщата, а веднъж се сблъска с нея в кухнята и сърцето му се разтуптя толкова силно, че му се стори, че ще припадне. Тя го изгледа продължително и замислено, а после надменно тръсна глава и излезе. Поне го бе забелязала! Това бе първата стъпка. Останалото бе въпрос на време. Самуел ни най-малко не се съмняваше в това. Съдбата го бе решила. Терения бе най-важното нещо в мечтите на Самуел за бъдещето. Така, както някога бе мислил само за себе си, сега вече мислеше за двамата. По някакъв начин щяха да се измъкнат от ужасното гето — от този смрадлив и претъпкан затвор. Той щеше да преуспее. Но неговото преуспяване нямаше да бъде само негово, а и на двама им.

Макар че не му се вярваше.

Елизабет заспа над книгата, четейки за стария Самуел. Когато се събуди на сутринта, внимателно я скри и започна да се приготвя за училище. Самуел не излизаше от ума й. Как ли се е оженил за Терения? Как ли се е измъкнал от гетото? Как е станал прочут?

Книгата я бе завладяла напълно и с неудоволствие приемаше всичко, което я откъсваше от четенето, принуждавайки я да се завръща в двадесетия век.

Елизабет трябваше да посещава и часовете по балет, които никак не обичаше. Надяваше късата розова поличка и се разглеждаше в огледалото, като се опитваше да се убеди, че е добре сложена. Но истината излизаше наяве. Беше дебела. Никога нямаше да стане балерина.

Малко след четиринадесетия й рожден ден учителката й по балет, мадам Нетурова, съобщи, че след две седмици ще има годишна продукция по танци в залата на училището и че ученичките трябва да поканят родителите си. Елизабет изпадна в ужас. Самата мисъл, че трябва да се качи на сцената пред публика, я изпълваше със страх. Нямаше да може да го понесе.

„Едно детенце изтича през улицата пред връхлитащата кола. Елизабет го забеляза, изтича и измъкна детето от лапите на смъртта. Но за съжаление, дами и господа, колата премаза пръстите на краката на Елизабет Рофи и тя няма да може да танцува по време на годишната продукция тази вечер.“

„Разсеяната прислужница оставила калъп сапун на стълбището. Елизабет се подхлъзнала и се изтърколила по стълбите, като си счупила бедрото. Но няма повод за безпокойство според лекаря. До три седмици ще оздравее.“

Но де тоя късмет. В деня на представлението Елизабет бе напълно здрава, но бе изпаднала в състояние на истерия. И отново именно старият Самуел й се притече на помощ. Спомни си колко изплашен е бил, когато е застанал отново пред д-р Вал. Няма да направи нещо, с което да опозори стария Самуел. Няма да трепне пред изпитанието.

Елизабет дори не бе споменала за представлението пред баща си. Много често по-рано го бе канила на срещи с учителите и на празненства, на които присъстваха и родители, но той винаги бе прекалено зает.

Същата вечер докато Елизабет се стягаше да тръгва за представлението, баща й се прибра. Не беше се връщал от десет дни.

Мина покрай стаята й, видя я и каза:

— Добър вечер, Елизабет. — А после добави: — Малко си напълняла.

— Да, татко — отговори почервеняла тя и се опита да прибере корема си.

Той понечи да каже нещо, но после промени решението си.

— Как върви училището?

— Добре, благодаря.

— Някакви проблеми?

— Не, татко.

— Чудесно.

Подобен разговор бяха водили стотици пъти от години насам. Нищо неозначаващи реплики, които като че ли бяха единственият им начин на общуване. „Как върви училището?“, „Благодаря, добре.“, „Някакви проблеми?“, „Не, татко.“ и „Чудесно.“. Като двама непознати, които си говорят за времето и никой от тях не слуша другия, нито пък се интересува от мнението му. „Е, поне единият от нас се интересува“ — мислеше си Елизабет.

Но този път Сам Рофи стоеше и наблюдаваше дъщеря си замислено. Свикнал бе да решава конкретни проблеми и макар че усещаше нещо нередно тук, нямаше никаква представа какво е то, а ако някой бе му казал, отговорът на Сам Рофи щеше да бъде: „Не ставай глупак. Аз съм дал на Елизабет всичко.“

Вы читаете Кръвна връзка
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×