И докато баща й се готвеше да си тръгне, Елизабет се чу да казва:
— Моят… моят клас по балет ще изнася продукция тази вечер. Ти няма да искаш да дойдеш, нали?
И още докато произнасяше думите, усети, че я изпълва ужас. Не искаше той да види колко е несръчна. Защо го попита? Но тя знаеше защо. Защото бе единственото момиче в класа, чиито родители нямаше да бъдат в залата. „Няма значение — каза си тя. — Той ще откаже да дойде, така или иначе.“ Поклати глава, сърдита на себе си, и се обърна. И не можеше да повярва, когато го чу да казва зад гърба й:
— Ще дойда.
Залата бе претъпкана от родители, роднини и приятели, които наблюдаваха ученичките, танцуващи под акомпанимента на два рояла, поставени от двете страни на сцената. Мадам Нетурова бе застанала отстрани и тактуваше на глас, докато децата играеха, привличайки вниманието на родителите към себе си.
Само няколко от децата бяха наистина грациозни и показваха, че имат талант. В изпълненията на останалите се забелязваше, че са решени да заместят дарованието с ентусиазъм. В размножената на циклостил програма бе написано, че ще има три музикални откъса от „Копелия“, „Пепеляшка“ и, неизбежно, от „Лебедово езеро“. Най-тежкото идваше със соловите изпълнения, когато всяко дете щеше да разполага с време за себе си.
Зад кулисите Елизабет бе изпаднала в пълно отчаяние. Непрекъснато надничаше през страничната завеса и всеки път, когато видеше баща си, седнал в средата на втория ред, си мислеше колко глупаво беше да го покани. През цялото време Елизабет бе успявала да бъде на заден план, скрита зад другите балерини. Но сега идваше ред на соловото й изпълнение. Чувстваше се отвратително в късата си поличка, като че ли бе в циркаджийски дрехи. Сигурна бе, че всичко ще й се смеят, когато излезе на сцената, а беше поканила баща си да гледа позора й! Единствената й утеха бе, че солото й продължаваше само шестдесет секунди. Мадам Нетурова не бе глупава. Всичко щеше да свърши толкова бързо, че никой нямаше и да я забележи. Баща й само трябваше да обърне поглед встрани и номерът й щеше да е свършил.
Елизабет следеше изпълненията на другите момичета, докато танцуваха едно по едно, и й се струваше, че те играят като Маракова, Максимова и Фонтейн. Усети нечия хладна ръка върху голото си рамо и се стресна, а мадам Нетурова изсъска:
— На палци, Елизабет, твой ред е.
Елизабет се опита да каже „Да, мадам“, но гърлото й бе пресъхнало и не можа да промълви нищо. Двете пианистки засвириха познатата тема на нейното соло. Стоеше като вцепенена, неспособна да се помръдне, а мадам Нетурова шепнеше: „Излизай веднага!“
Елизабет усети, че я бутат отзад и ето че бе на сцената — полугола, пред стотина враждебно настроени съвършено непознати хора. Не смееше да погледне към баща си. Всичко, което искаше, бе да свърши с това мъчение, колкото се може по-бързо и да избяга.
Това, което трябваше да направи, бе съвсем просто — няколко плиета, пируета и скокове. Започна да прави стъпките, като спазваше такта и си представяше, че е стройна, висока и гъвкава. Когато свърши, откъм публиката се чуха слаби, любезни аплодисменти.
Елизабет погледна надолу, към втория ред и видя, че баща й ръкопляска с горда усмивка — ръкопляскаше на нея, от което нещо у Елизабет като че ли се отпуши. Музиката беше спряла. Но Елизабет продължи да танцува, правеше плиета, пируети, скокове и батмани, изпаднала в унес. Обърканите музиканти започнаха да я догонват с такта, като първо засвири едната пианистка, а после и другата, като се опитваха да влязат в ритъма й.
Зад кулисите мадам Нетурова й правеше отчаяни значи с почервеняло от гняв лице. Но изпаднала в опиянението си, Елизабет бе прекалено щастлива, за да й обръща внимание. Единственото, което имаше значение за нея, бе, че е на сцената и танцува за баща си.
— Мистър Рофи, аз съм убедена, че нашето училище просто не може да толерира подобно поведение. — Гласът на мадам Нетурова трепереше от гняв. — Вашата дъщеря пренебрегна всички други деца и си позволи да продължава като че ли… като че ли е някаква звезда.
Елизабет усети, че баща й се извръща да я погледне, като се боеше да срещне погледа му. Знаеше, че направеното от нея е непростимо, но не можа да се въздържи. Опитала бе там, на сцената, да създаде нещо красиво заради баща си, поискала бе да му направи впечатление, да го накара да я забележи и да се гордее с нея. И да я обича.
Чу го да казва:
— Вие сте абсолютно права, мадам Нетурова. Ще взема съответните мерки и Елизабет ще понесе наказанието си.
Мадам Нетурова погледна тържествуващо към Елизабет и добави:
— Благодаря ви, мистър Рофи. Оставям всичко във ваши ръце.
Елизабет и баща й стояха навън пред училището. Той не бе казал нито дума след като излязоха от кабинета на мадам Нетурова. Елизабет се опитваше да измисли някакво извинение, но какво ли можеше да каже? Как би могла изобщо да накара баща си да разбере защо бе постъпила така? Той бе чужд човек и тя се страхуваше от него. Чувала го бе да избухва ужасно ядосан, че някой друг е сгрешил или пък не е изпълнил задълженията си. И сега стоеше и чакаше гневът му да се излее върху главата й.
Той се обърна към нея и предложи:
— Елизабет, какво ще кажеш да се отбием в „Рампълмайер“ и да пийнем по една сода с шоколад?
И Елизабет избухна в плач.
Вечерта лежеше в леглото си прекалено възбудена, за да може да заспи. Повтаряше си отново и отново случилото се през деня. Преживяното бе повече, отколкото можеше да понесе. Защото не бе някаква нейна измислица. Беше се случило наистина. Виждаше се как седи с баща си на масата в „Рампълмайер“ сред огромните препарирани мечки, слонове, лъвове и зебри. Елизабет си бе поръчала сладолед с банани, който се оказа наистина огромен, а баща й не бе направил никаква забележка. Разговаряше с нея. Но не по познатия начин: „Как върви училището“ и т.н. Наистина разговаряше с нея. Разказа й за последното си пътуване до Токио и как в знак на особено внимание домакините му поднесли скакалци и мравки, залети с шоколад и как се насилил да ги изяде, за да не се изложи.
Когато Елизабет излапа и последните капки сладолед, баща й изведнъж я запита:
— Какво те накара да го направиш, Лиз?
Сигурна бе, че сега всичко ще се развали, че той ще я смъмри и ще й каже колко е разочарован от нея. Отвърна му:
— Исках да бъда най-добрата от всички. — Не можа да добави „заради тебе“.
Баща й се вгледа в нея продължително, а после се засмя.
— Ти наистина безкрайно изненада всички. — В гласа му се прокрадваше гордост.
Елизабет усети, че бузите й се зачервяват, а после попита:
— Нали не ми се сърдиш?
В погледа му забеляза израз, какъвто виждаше за първи път.
— За това, че си искала да бъдеш най-добрата ли? Всички от семейство Рофи искат това. — После се пресегна и стисна ръката й.
Последната мисъл на Елизабет преди да се унесе в сън бе: „Баща ми ме харесва, наистина ме харесва. Отсега нататък ние ще бъдем заедно през цялото време. Ще ме взема със себе си, когато пътува. Ще си споделяме всичко и ще станем добри приятели.“
На следващия ден секретарката на баща й съобщи, че всичко е уредено и Елизабет заминава да учи в пансион в Швейцария.
ГЛАВА 10
Елизабет бе записана в „Шато Леман“, девическо училище в село Сен Блез, разположено над езерото Нюшател. Момичетата бяха на възраст от четиринайсет до осемнайсет години. То бе едно от най-добрите училища в първокласната швейцарска образователна система.
Елизабет не можеше да го понася.
