Никой не можеше да постигне успех за шест месеца! Със сигурност не и човек, който живее в гетото на Краков.
— Разбра ли ме? — попита д-р Вал.
— Да, господине. — Самуел разбираше всичко много добре.
Усети изведнъж някаква тежест в стомаха си. Нямаше нужда от решение на проблема, а имаше нужда от някакво чудо. Семейство Вал щяха да се задоволят само ако зет им е лекар или равин, или пък е богат.
Самуел бързо прехвърли наум всички възможности.
Законът му забраняваше да стане лекар.
А равин? Човек трябва да започне да учи за равин още когато е на тринайсет години, а Самуел бе вече почти на осемнайсет.
Да забогатее? Изключено. Дори и да работеше по двайсет и четири часа на ден продавайки стоката си по улиците на гетото докато станеше на деветдесет години, той все още щеше да си бъде бедняк. Д-р Вал и жена му бяха поставили неразрешима задача. Те явно бяха отстъпили пред Терения, разрешавайки й да отложи сватбата си с равина, докато в същото време поставяха условия, които знаеха, че Самуел не може да изпълни. Терения бе единствената, която вярваше в него. Тя бе уверена, че той може да постигне слава или да стане богат за шест месеца. „Тя е по-луда и от мене“ — помисли си отчаяно Самуел.
Шестмесечният срок започна да тече, а времето летеше. Дните на Самуел минаваха в търговия по улиците, помагайки на баща си. Но щом като сенките на залязващото слънце започнеха да се спускат над стените на гетото, Самуел бързо се прибираше вкъщи, хапваше набързо и отиваше да работи в лабораторията си. Приготви стотици банки със серум, инжектира зайци, котки, кучета и птици, но те всички умираха. „Много са малки — отчаяно си мислеше Самуел. — Нужно ми е по-голямо животно.“
Но не разполагаше с такова, а времето препускаше.
Самуел ходеше два пъти в седмицата до Краков, за да се снабдява със стока, която после продаваха от количката. Заставаше на разсъмване пред заключените порти, заобиколен от другите търговци, но нито ги виждаше, нито ги чуваше. Умът му витаеше в други светове.
И както Самуел стоеше замечтано една сутрин, чу, че някой вика:
— Хей, евреино! Мърдай!
Самуел вдигна очи. Портите бяха разтворени, а количката му препречваше пътя. Единият от пазачите ядосано махаше на Самуел да тръгва. Пред портите винаги имаше двама пазачи на пост. Те носеха зелени униформи със специални отличителни знаци, а въоръжението им се състоеше от пушки и тежки палки. Единият от пазачите носеше на кръста си огромен ключ, закачен на верижка, с който отключваха и заключваха портите. Край гетото течеше рекичка, над която някога бе построен дървен мост. От другата страна на моста се намираше полицейският гарнизон, към който бяха прикрепени пазачите на гетото. Самуел неведнъж бе наблюдавал да влачат някой нещастен евреин през моста. Пътуването бе винаги еднопосочно. Евреите бяха задължени да се прибират в гетото до залез слънце, а всеки, когото хванеха извън портите след като се е стъмнило, задържаха под арест и го изпращаха в трудов лагер. Кошмарът на всеки евреин бе, че може да го хванат извън портите след залез слънце.
И двамата пазачи бяха длъжни да стоят на пост и да патрулират пред портите през цялата нощ, но в гетото бе добре известно, че след като заключат евреите, единият от тях изчезваше към града и се веселеше там до сутринта. Връщаше се малко преди изгрев слънце, за да помогне на колегата си да отворят портите за новия ден.
Двамата пазачи, които обикновено стояха на пост, се казваха Паул и Арам. Паул бе приятен човек, с весел нрав. Арам бе напълно различен. Беше като животно, мургав и як, с мощни ръце и тяло, приличащо на бирена бъчва. Обичаше да тормози евреите, а когато беше на пост, всички евреи, които бяха извън портите, правеха така, че да се върнат по-рано, защото за Арам нямаше по-голямо удоволствие от това да хване някой евреин, да го пребие до безсъзнание и да го повлече през моста към омразната полицейска казарма.
Именно Арам бе този, който стоеше и викаше по Самуел да премести количката си. Самуел бързо мина през портите и пое към града, усещайки, че Арам е впил злобния си поглед в гърба му.
Шестмесечната отсрочка, дадена на Самуел, бързо се стопи на пет, после на четири и накрая — на три месеца.
Нямаше ден или час, в който Самуел не мислеше как да разреши проблема или пък да не работи трескаво в мъничката си лаборатория. Опита се да поговори с някои от богатите търговци в гетото, но малцина му отделиха от времето си, а онези, които му обърнаха внимание, му дадоха само безполезни съвети.
— Искаш да направиш пари ли? Пести си стотинките, момче, и някой ден ще имаш достатъчно, за да си купиш магазин като моя.
Много лесно им бе да говорят така, защото повечето от тях бяха родени в богати семейства.
Самуел си помисли да вземе Терения със себе си и да избягат. Но къде? Щяха да стигнат до някое друго гето, а той щеше да бъде пак беден небиш. Не, обичаше Терения прекалено много, за да й стори подобно нещо. И това беше истинската клопка, в която бе попаднал.
Времето неумолимо напредваше и трите месеца станаха два, а после — един. Единствената му утеха през това време бе, че му позволяваха да вижда любимата си Терения по три пъти в седмицата, естествено с придружителка, и при всяка нова среща Самуел разбираше, че я обиква още по-силно. Усещането бе и сладко, и горчиво, защото колкото по-често я виждаше, толкова по-близо бе мигът, в който щеше да я загуби.
— Ще намериш начин — окуражаваше го постоянно Терения.
Но вече бяха останали само три седмици, а така, както и в началото, Самуел не бе намерил никакво решение.
Късно една вечер Терения дойде при него в конюшнята. Прегърна го и прошепна:
— Хайде да избягаме, Самуел.
Никога не я бе обичал така, както я обичаше в този миг. Готова бе да се опозори, да напусне майка си и баща си, да изостави удобствата, в които живееше, само заради него.
Притегли я към себе си и каза:
— Не можем. Където и да отидем, аз ще си остана амбулантен търговец.
— Няма значение.
Самуел си помисли за хубавия й дом с просторните стаи и за прислужниците, а после си припомни за мизерната стаичка, в която живееше с баща си и леля си, и каза:
— Но за мен има значение, Терения.
И тя се обърна и излезе.
На следващата сутрин Самуел срещна бившия си съученик Исак, който вървеше по улицата и водеше кон. Конят бе едноок, страдаше от остри колики, бе окуцял и оглушал.
— Добро утро, Самуел.
— Добро утро, Исак. Не знам накъде си тръгнал с това бедно конче, но по-добре да побързаш. Май няма да издържи много.
— Няма нужда да издържи. Повел съм Лоти към фабриката за туткал.
Самуел се загледа в животното, внезапно заинтересован.
— Мисля, че няма да ти дадат много за нея.
— Знам. Искам само няколко гулдена, за да си купя количка.
Сърцето на Самуел започна да бие учестено.
— Мисля да ти спестя пътя. Ще ти дам моята количка срещу коня.
Сделката бе сключена за по-малко от десет минути.
Сега Самуел трябваше само да си направи нова количка и да обясни на баща си, че е загубил старата, а и как се е сдобил с кон, който едва се крепи на краката си.
Самуел заведе Лоти в конюшнята, където бяха държали Ферд. При по-щателен оглед конят се оказа в
