още по-отчайващо състояние. Самуел поглади животното и каза:
— Не се тревожи, Лоти, ти ще влезеш в историята на медицината.
Няколко минути по-късно Самуел вече работеше с новия серум.
Поради пренаселеността и нехигиеничните условия епидемиите бяха често явление в гетото. Последната напаст бе треска, която причиняваше задушаваща кашлица, подуване на жлезите и болезнена смърт. Лекарите не знаеха от какво е причинена, нито пък как да я лекуват. Бащата на Исак също се зарази от болестта. Когато Самуел научи, изтича да види приятеля си.
— Докторът беше тук — каза му разплаканото момче. — Нищо не може да се направи. От горния етаж се чуваха ужасните звуци на мъчителната кашлица, която като че ли нямаше край.
— Искам да направиш нещо за мен — помоли Самуел. — Дай ми една от носните кърпи на баща ти.
— Какво? — зяпна го учудено Исак.
— Използвана кърпа. И внимавай, докато я носиш. Пълна е с бацили.
Час по-късно Самуел бе в конюшнята и внимателно остъргваше съдържанието на носната кърпа в съд, пълен с бульон.
Работи през цялата нощ, на другия ден и на следващия ден, като инжектираше малки дози от съдържанието на съда на пациентката Лоти, после увеличи дозите, борейки се с времето, опитвайки се да спаси живота на бащата на Исак.
Опитвайки се да спаси и собствения си живот.
Години по-късно Самуел все още не бе сигурен дали Бог се е погрижил за него или за стария кон, но Лоти издържа на постепенно увеличаваните дози, а Самуел получи първата банка с антитоксин. Следващата му задача бе да убеди бащата на Исак да му разреши да го приложи върху него.
Оказа се обаче, че не е нужно да го убеждава. Когато Самуел пристигна в къщата на Исак, тя бе пълна с роднини, оплакващи умиращия на горния етаж.
— Съвсем малко му остава — съобщи му Исак.
— Мога ли да го видя?
Двамата младежи се качиха горе. Бащата на Исак лежеше с почервеняло от треската лице. Всяко изтощително изкашляне причиняваше спазми, от които все повече губеше сили. Очевидно бе, че умира.
Самуел пое дълбоко дъх и каза:
— Искам да поговоря с майка ти.
Никой не вярваше, че стъкленото шишенце, донесено от Самуел, може да помогне, но нямаха друг избор пред смъртта. Рискуваха, защото просто нямаше какво да загубят.
Самуел инжектира серума на бащата на Исак. Остана до леглото му цели три часа, но нямаше никаква промяна. Серумът не даде резултат. Само пристъпите станаха по-чести. Накрая Самуел си тръгна, като избягваше погледа на Исак.
На следващия ден Самуел трябваше да отиде до Краков за стока. Нямаше търпение да се върне и да види дали бащата на Исак е все още жив.
По всички пазари имаше огромни тълпи и на него му се струваше, че никога няма да може да направи покупките си. Когато най-после напълни количката и тръгна обратно към гетото, бе вече късен следобед.
Нещастието дойде, когато бе все още на две мили от портите. Едното колело на количката се счупи на две и стоката се разпиля на тротоара. Самуел бе изправен пред ужасна дилема. Трябваше да намери отнякъде колело, но не смееше да остави количката без надзор.
Наоколо бяха започнали да се събират хора, които алчно поглъщаха стоката с очи. Видя, че към него се приближава униформен полицай — християнин и разбра, че е загубен. Щяха да му вземат всичко. Полицаят си проправи път сред тълпата и се обърна към изплашеното момче.
— Нужно ти е ново колело за количката.
— Д-да, господине.
— Знаеш ли откъде да го вземеш?
— Не, господине.
Полицаят написа нещо на едно листче.
— Иди на това място. Кажи им какво ти трябва.
— Не мога да оставя количката — каза Самуел.
— Можеш — отвърна полицаят, оглеждайки строго тъпата. — Аз ще остана тук. Бързай!
Самуел не спря да тича нито за миг. Следвайки упътванията върху листчето, той се намери в някаква ковачница и след като обясни какво се е случило, ковачът извади едно колело, което бе същият размер като неговото. Плати за колелото от малката чанта, в която държеше парите си. Бяха му останали половин дузина гулдени.
Върна се тичешком при количката, търкаляйки пред себе си колелото. Полицаят бе все още там, а тълпата се бе разотишла. Стоката бе непокътната. Загуби още половин час да постави колелото и да го затегне, въпреки че полицаят му помагаше. После отново пое към къщи. Мислеше си непрекъснато за бащата на Исак. Дали е умрял или е още жив? Не можеше да издържи и миг повече в неизвестност.
Гетото бе вече само на половин миля. Самуел виждаше високите му стени, извисяващи се на хоризонта. Забеляза, че слънцето клони на запад, а непознатите улици потъват в тъмнина. Бе забравил за времето, увлечен в случилото му се премеждие. Слънцето вече беше залязло, а той бе извън портите! Затича се, бутайки пред себе си количката, а сърцето му биеше така, сякаш щеше да се пръсне. Портите на гетото сигурно са затворени. Спомни си за всички ужасни истории, които бе чувал за евреи, останали извън гетото през нощта. Започна да тича още по-бързо. Вероятно вече е останал само единият от пазачите. Ако беше приятелски настроеният Паул, можеше и да има късмет. Но ако беше Арам — Самуел дори и не искаше да си го помисли. Тъмнината се сгъстяваше, спускайки се над него като черна мъгла, а започна и да вали слаб дъждец. Самуел наближаваше стените на гетото, оставаха му още две преки и изведнъж съзря огромните порти. Бяха заключени.
Никога досега не бе ги виждал как изглеждат затворени отвън. Сякаш животът му се бе обърнал наопаки и той потрепера от ужас. Откъснат бе от семейството си, от своя свят, от всичко, което му бе близко. Забави крачка и продължи предпазливо към: портите, оглеждайки се за пазачите. Не се виждаха никакви. Изведнъж го изпълни безумна надежда. Вероятно са извикали по спешност пазачите. Самуел щеше да намери начин да отвори портите или пък да се покатери по стените, без никой да го забележи. Когато стигна до портите, от сянката се появи фигурата на единия от пазачите.
— Продължавай да вървиш — заповяда пазачът.
Самуел не можеше да види лицето му в тъмното, но позна гласа му. Беше Арам.
— По-близо. Ела тук.
Арам следеше приближаващия се Самуел с ехидна усмивка. Младежът пристъпваше несигурно.
— Точно така — извика окуражително Арам. — Продължавай да вървиш.
Самуел бавно се приближаваше към великана, започна да му се гади, главата му забуча.
— Господине — започна Самуел, — нека ви обясня, ако обичате. Случи ми се неприятност. Количката ми…
Арам се пресегна с огромната си месеста ръка, сграбчи Самуел за яката и го повдигна във въздуха.
— Тъпо еврейско копеле — тихо изръмжа той. — Да не мислиш, че ми пука защо си останал навън? Ти си останал извън портите! Знаеш ли какво ще ти се случи сега?
Младежът завъртя глава ужасено.
— Аз ще ти обясня — продължи Арам. — От миналата седмица имаме нова разпоредба. Всички евреи, хванати извън портите след залез слънце, трябва да се изпращат в Силезия. Десет години тежък труд. Как ти харесва тая работа?
Самуел не можеше да повярва.
— Но аз… Аз не съм направил нищо лошо. Аз…
Арам удари силно с дясната си ръка Самуел през устата и го остави да се строполи на земята.
