— Хайде да тръгваме — отсече Арам.
— На… накъде? — попита Самуел.
Гласът му бе задавен от ужас.
— В участъка. Сутринта ще те откарат с останалата измет. Ставай.
Самуел лежеше, неспособен да мисли нормално.
— Аз… аз ще трябва да вляза вътре и да се сбогувам с близките си.
Арам се ухили.
— Няма да им липсваш.
— Моля ви! — замоли се Самуел. — Нека… Нека поне им изпратя една бележка.
Усмивката изчезна от лицето на Арам. Надвеси се заплашително над Самуел.
— Казах да ставаш, еврейско лайно. Ако трябва да повтарям още веднъж, ще ти смачкам топките.
Самуел бавно се изправи на крака. Арам го хвана за ръката с железните си пръсти и го поведе към полицейския участък. Десет години тежък труд в Силезия! Оттам не се връщаше никой. Погледна към човека, който го държеше за ръката и го дърпаше към моста, водещ в участъка.
— Моля ви, не правете това — примоли се Самуел. — Пуснете ме да си вървя.
Арам стисна ръката му още по-силно, така че кръвта му като че ли спря.
— Продължавай да се молиш — каза Арам. — Обичам да слушам, когато евреи се молят за милост. Чувал ли си за Силезия? За зимата ще бъдеш там. Но не се тревожи, в мините под земята е хубаво и топло. А когато дробовете ти почернеят от въглищата и почнеш да се съдираш от кашлица, ще те изхвърлят навън на снега да си умреш.
От другата страна на моста, едва забележима в дъжда, се намираше грубо скованата сграда, която служеше за полицейски участък.
— По-бързо! — заповяда Арам.
И изведнъж Самуел разбра, че не може да позволи на никого да постъпва така с него. Помисли си за Терения, за семейството си и за бащата на Исак. Няма да позволи на никого да съсипе живота му. Трябваше да избяга по някакъв начин, да се спаси. Вече вървяха по тясното мостче, а отдолу шумно течеше реката, придошла от зимните дъждове. Оставаха им само трийсетина метра. Ако щеше да става нещо, то трябваше да стане сега. Но как да избяга? Арам имаше оръжие, а дори и без него огромният пазач можеше лесно да го убие. Беше почти два пъти по-голям от Самуел и много по-силен. Стигнали бяха другия край на моста и пред тях се виждаше полицейският пост.
— Побързай — изръмжа Арам, теглейки след себе си Самуел. — Аз си имам и друга работа.
Бяха стигнали толкова близо до сградата, че Самуел вече чуваше разнасящия се отвътре смях на полицаите. Арам го стисна здраво и започна да го тегли през покрития с камъни двор, водещ към полицейския участък. Оставаха му само секунди. Самуел бръкна в джоба си с дясната ръка и напипа кесията с шестте гулдена. Сви я в шепата си, в кръвта му започна да пулсира учестено. Извади внимателно кесията от джоба си със свободната си ръка, разхлаби шнура и я пусна върху камъните. Монетите иззвънтяха силно.
— Какво беше това? — спря се изведнъж Арам.
— Нищо — бързо отвърна Самуел.
Арам погледна младежа в очите и се ухили. Направи стъпка назад, като държеше здраво Самуел, и се взря надолу към земята, където видя разтворената кесия.
— Там, където отиваш, няма да ти трябват пари — рече Арам.
Посегна надолу, за да вземе кесията, и Самуел се наведе едновременно с него. Арам сграбчи кесията с парите. Но Самуел не търсеше кесията. Ръката му напипа един от големите кръгли камъни и когато се изправи, го тресна с все сила в дясното око на Арам, превръщайки го в червена пихтия. Продължи да го удря, без да спира. Видя как носът на пазача хлътва навътре, а после и устата му, докато цялото му лице се превръща в кървава буца. Но Арам все още се държеше на крака, подобно на някакъв сляп колос. Самуел го гледаше, парализиран от страх, неспособен да го удари отново. После огромното тяло бавно започна да се свлича. Самуел се взираше в мъртвия пазач и не можеше да повярва на случилото се. Откъм сградата се чуха гласове и той изведнъж осъзна ужасното положение, в което бе изпаднал. Ако го хванеха сега, нямаше да го пращат в Силезия. Щяха да го одерат жив и да го провесят на градския площад. Ако някой само удареше полицай, го наказваха със смърт. А Самуел бе убил техен колега. Трябваше бързо да изчезва. Можеше да се опита да избяга през границата, но тогава щеше да бъде преследван до края на живота си. Трябваше да се намери някакво друго решение. Погледна към обезобразеното лице на мъртвеца и изведнъж му стана ясно какво трябва да направи.
Наведе се и претърси тялото на пазача, докато напипа огромния ключ, ключа, с който отваряха портите. После, превъзмогвайки отвращението си, Самуел хвана ботушите на Арам и започна да дърпа тялото към речния бряг. Мъртвецът като че ли тежеше цял тон.
Самуел продължи да го тегли, подгонен от идващите откъм сградата звуци. Стигна до брега на рекичката. Спря за момент, за да си поеме дъх, а после прехвърли тялото през стръмния бряг и го проследи, докато стигна до бушуващите в ниското води. Едната ръка се задържа на брега като че ли цяла вечност, а после тялото бавно пое надолу по течението и изчезна от погледа му. Самуел продължаваше да стои на мястото си като хипнотизиран, ужасен от това, което бе извършил. Вдигна камъка, който бе използвал и го запрати във водата. Смъртната опасност все още не бе отминала. Обърна се и побягна през моста към огромните, заключени порти на гетото. Наоколо нямаше никой. Самуел постави с треперещи пръсти ключа в ключалката и го превъртя. Напъна огромните дървени порти. Нищо не се получи. Прекалено тежки бяха за него. Но през тази нощ за Самуел нямаше нищо невъзможно. Изпълнен бе със сили, които се появиха отнякъде, и той успя да разтвори огромните порти. Вкара количката, после затвори зад себе си и се затича към къщи, тласкайки количката. Обитателите на къщата седяха в хола и когато Самуел влезе, всичко го погледнаха, така, сякаш виждаха жив призрак.
— Пуснали са те да се върнеш!
— Аз… аз не разбирам — запелтечи баща му. — Помислихме, че…
Самуел бързо им обясни какво се е случило и изразът на загриженост, изписан по лицата им, се смени с ужас.
— О, Боже мой! — проплака баща му. — Ще убият всички ни!
— Няма, ако ме изслушаш — успокои го Самуел.
После започна да обяснява плана си.
Петнайсет минути по-късно Самуел, баща му и двама техни съседи стояха пред портите на гетото.
— Ами ако другият пазач се върне? — прошепна баща му.
Самуел отговори:
— Трябва да рискуваме. Ако е там, ще поема всичко върху себе си.
Самуел разтвори огромните порти и се промъкна навън, като очакваше всеки миг някой да го нападне. Пъхна големия ключ в ключалката и го превъртя. Сега портите на гетото бяха заключени отвън. Самуел завърза ключа за китката си и отиде на няколко метра вляво от портите. След секунда отгоре се спусна въже, което се плъзна по стената като дебела змия. Самуел се хвана за него, а от другата страна баща му и другите започнаха да го изтеглят нагоре. Когато стигна върха на стената, Самуел направи примка на единия край на въжето, затегна я на стърчащия шип и се спусна на земята. Когато бе вече долу, разклати въжето и го освободи.
— О, Боже! — мърмореше баща му. — Какво ли ще стане по съмнало?
Самуел го погледна и отговори:
— Ще тропаме по портите и ще им викаме да ни отворят.
На разсъмване гетото гъмжеше от униформени полицаи и войници. Наложи се да търсят специален ключ, за да отворят портите при изгрев слънце, защото търговците викаха и настояваха да ги пуснат. Паул, вторият пазач, бе признал, че е напуснал поста си и е прекарал нощта в Краков, и беше арестуван. Но това все още не изясняваше мистерията с Арам. Обикновено изчезването на пазач в непосредствена близост до гетото беше идеално извинение за погром. Но полицаите бяха объркани от заключената порта. След като евреите със сигурност са били заключени вътре, те явно не са могли да го убият. Накрая решиха, че Арам
