живеят? Уверен съм, че искаш да живеят добре.
— Ще направим така, че да живеят в хубави къщи — кимна с глава Самуел. — Ще имат големи заплати и сметки за харчене, но всичко друго трябва да бъде включено в работата. Ако искат да продават акции, решението трябва да се вземе единодушно. Основният пакет ще принадлежи на най-големия ми син и на неговите наследници. Ще станем нещо голямо. Ще станем по-големи от ротшилдовци.
След години предсказанието на Самуел се превърна в действителност. Бизнесът се разрастваше и процъфтяваше. Макар че семейството бе пръснато, Самуел и Терения се грижеха да поддържат връзка, доколкото бе възможно. Синовете им си идваха вкъщи за рождените дни и големите празници. Гостуванията им не бяха, обаче, само заради празниците. Момчетата се затваряха с баща си и обсъждаха работата си. Имаха си собствена шпионска система. Когато някой от синовете в дадена страна научеше, че се разработва ново лекарство, той изпращаше куриери до останалите и те започваха да го произвеждат, като по този начин оставаха постоянно пред конкуренцията.
След време момчетата се ожениха и дариха Самуел с внуци. Абрахам бе заминал за Америка на двайсет и първия си рожден ден, през 1891 година. Ожени се за американка седем години по-късно и през 1905 г. се роди първият внук на Самуел, Удроу, който пък имаше син на име Сам. Йосиф се ожени за германка, която му роди син и дъщеря. Синът на свой ред се ожени за момиче, което му роди дъщеря, Ана. Ана се омъжи за германец, на име Валтер Гаснер. Във Франция Антон се бе оженил за французойка, която му роди двама сина. Единият от синовете му се самоуби. Вторият се ожени и имаше една дъщеря, Елен. Тя имаше няколко брака, но нямаше деца. В Лондон Ян се бе оженил за англичанка. Единствената им дъщеря се омъжи за един баронет на име Хикълс, а сина си нарекоха Алек. В Рим Питор се бе оженил за италианка. Родиха им се син и дъщеря. Когато на свой ред синът се ожени, жена му роди дъщеря, Симонета, която се влюби и се ожени за младия архитект Иво Палаци.
Това бяха наследниците на Самуел и Терения Рофи.
Самуел живя достатъчно дълго, за да стане свидетел на настъпилите в света промени. Маркони изобрети радиото, а братя Райт полетяха с първия самолет в Кити Хоук. Аферата „Драйфус“ завладя страниците на всички вестници, а адмирал Пири достигна Северния полюс. Модел „Т“ на Форд бе пуснат в масово производство, имаше вече електрически крушки и телефони. В медицината бацилите, причиняващи туберкулоза, тиф и малария, бяха изолирани и укротени.
„Рофи и синове“ се превърна в мултинационална гигантска компания за по-малко от половин век от създаването й.
Самуел и неговата кранта Лоти бяха създали династия.
Когато Елизабет прочете Книгата може би за пети път, тя я сложи внимателно на мястото й в стъклената витрина. Повече не й беше нужна. Беше станала част от нея, така, както и Книгата бе вече част от самата Елизабет.
За първи път през живота си Елизабет знаеше коя е и откъде е произлязла.
ГЛАВА 12
Елизабет за първи път видя Рийс Уйлямс на петнайсетия си рожден ден през втория срок на първата учебна година в пансиона. Той се бе отбил, за да й донесе подаръка за рождения ден от баща й.
— Той искаше да ти го поднесе лично — обясни Рийс, — но не можа да се освободи.
Елизабет се опита да прикрие разочарованието си, но Рийс бързо го усети. У нея имаше нещо отчаяно, някаква уязвимост, която го развълнува. И без много-много да му мисли, той предложи:
— Защо не излезем да вечеряме заедно?
„Каква невероятна идея“ — помисли си Елизабет. Представи си как влизат в ресторанта заедно: той, невероятно хубав и изискан, и тя, със скоби на зъбите и дебела.
— Благодаря, но не мога — отговори твърдо Елизабет. — Аз… имам да уча.
Но Рийс Уйлямс отказа да приеме отрицателния й отговор. Спомни си за самотните рождени дни, които бе прекарал самият той. Поиска разрешение от директорката да изведе Елизабет на вечеря. Качиха се в колата му и потеглиха към летището.
— Нюшател е в другата посока — обади се Елизабет.
Рийс я погледна и попита невинно:
— Кой каза, че отиваме в Нюшател?
— Къде отиваме?
— В „Максим“. Единственото място, където може да се отпразнува петнайсетият ти рожден ден.
До Париж летяха с частен самолет, а вечерята бе превъзходна. Първо им поднесоха гъши пастет с трюфели, после крем-супа от омари, хрупкава патица с портокали, специалитета — салата „Максим“, и завършиха с шампанско и торта. След вечерята Рийс я разходи с колата по „Шанз Елизе“ и се върнаха в Швейцария късно през нощта.
Това бе най-приятната вечер в живота на Елизабет. Рийс успяваше някакси да я накара да се чувства интересна и хубава, което бе опияняващо преживяване. Когато я остави пред училището, тя каза:
— Не зная как да ти благодаря. Никога не съм прекарвала такава приятна вечер.
— Благодари на баща си — отвърна с усмивка Рийс. — Идеята бе изцяло негова.
Но Елизабет знаеше, че това не е вярно.
Реши, че Рийс Уйлямс е най-прекрасният човек, който е срещала някога. И несъмнено най- привлекателният. Мушна се в леглото си, мислейки за него. После стана и отиде до малкото бюро под прозореца. Взе лист хартия и писалка и написа: „Мисис Рийс Уйлямс“.
Дълго стоя загледана в написаните думи.
Рийс закъсня с двайсет и четири часа за срещата си с една чаровна френска актриса, но не съжаляваше. Озоваха се в „Максим“ и Рийс не можеше да се отърве от мисълта, че прекараната с Елизабет вечер бе много по-интересна.
Някой ден щяха да се съобразяват с Елизабет.
Елизабет така и не разбра кой оказа по-голямо влияние за настъпилата промяна у нея — Самуел или Рийс Уйлямс, но започна да се гордее със себе си по нов начин. Натрапчивото й желание да яде постоянно изчезна и излишните й килограми се стопиха. Започна да спортува, а и училището й стана интересно. Направи опит да се сприятели с другите момичета. Те не можеха да повярват. Често бяха я канили на „пижамени“ събирания, но тя винаги им бе отказвала. И съвсем неочаквано за всички Елизабет една вечер се появи по нощница при събралите се момичета.
Те бяха в стая, където живееха четири от тях, а когато Елизабет влезе, помещението бе изпълнено от поне две дузини ученички по пижами или пеньоари. Едно от момичетата погледна изненадано и извика:
— Я вижте кой е тук! Бяхме сигурни, че няма да дойдеш.
— Аз… съм тук.
Въздухът бе изпълнен с остро-сладникавия аромат на цигарен дим. Елизабет знаеше, че много от момичетата пушат марихуана, но никога не бе опитвала. Домакинята — французойка на име Рене Токар, се приближи към Елизабет с дебела кафява цигара в уста.
Дръпна дълбоко, а после подаде цигарата на Елизабет.
— Нали пушиш?
Въпросът й звучеше повече като даденост.
— Разбира се — излъга Елизабет. Взе цигарата, поколеба се за момент, после я лапна и смукна дълбоко. Имаше чувството, че лицето й е позеленяло, дробовете й се бунтуваха, но успя да се усмихне и да въздъхне: „Готино“.
Щом Рене се обърна, Елизабет се задави от кашлица. Усещаше се замаяна, но след малко й мина. От любопитство реши да опита още веднъж. Чувстваше се странно, главата й се замая. Чувала бе и бе чела за
