Елизабет се обърна към Шарл:
— Ти каза, че консорциумът от брокери е готов да пристъпи към действие.
— Да — кимна Шарл.
— И защо не са го направили досега?
— Не те разбирам — отвърна той със запъване.
— Ако всички са съгласни, че е най-добре за компанията да не остане чисто фамилна и да се предаде в ръцете на чужди хора, защо не е направено досега?
Настъпи неловко мълчание. Иво каза:
— Трябва да стане при пълно съгласие, кара. Всеки член на съвета трябва да даде съгласието си.
— И кой не се е съгласил? — настоя Елизабет.
Този път мълчанието бе по-дълго.
— Сам — най-после проговори Рийс.
И Елизабет изведнъж разбра какво я безпокоеше в мига, в който влезе в залата. Те всички изразяваха съболезнованията си, изненадата и скръбта си от смъртта на баща й, но в същото време в залата се усещаше атмосферата на напрегнато очакване, усещането за — странно, но думата, която й идваше на ум, бе „победа“. Бяха приготвили всички документи без нея, всичко бе готово. „Ти само трябва да подпишеш.“ Но ако това, за което настояваха, бе правилно, защо баща й се бе противопоставил? Зададе въпроса си на глас.
— Той имаше свои собствени разбирания — обясни Валтер. — Баща ти понякога можеше да бъде много упорит.
„Като стария Самуел“ — помисли си Елизабет. Никога не допускай хитрата лисица в кокошарника. Някой ден тя ще огладнее. И Сам не бе пожелал да продаде. Сигурно е имал основателна причина.
Иво заговори:
— Повярвай ми, кара, много по-добре е да оставиш всичко това на нас. Не разбираш тия неща.
— Бих искала да ги разбера — спокойно отговори Елизабет.
— Защо ти трябва да се тормозиш с това? — възрази Валтер. — Когато продадеш своя дял, ще получиш огромна сума цари, повече, отколкото можеш да похарчиш. Можеш да заминеш където си искаш и да си живееш безгрижно.
Казаното от Валтер не бе лишено от смисъл. Защо й трябва да се ангажира? Трябваше само да подпише документите, сложени пред нея, и да си отиде.
— Елизабет, само си губим времето. Нямаш никакъв избор — нетърпеливо се обади Шарл.
И точно в този момент Елизабет разбра, че има избор. Така, както баща й бе имал избор. Можеше да си тръгне и да ги остави да правят с компанията каквото искат, но можеше да остане и да разбере защо я притискат да подпише. Защото усещаше натиска им. Бе толкова силен, че бе почти болезнен. Всички в залата искаха да подпише документите.
Погледна към Рийс, без да може да разбере за какво мисли. По израза на лицето му не можеше да отгатне нищо. Елизабет погледна към Кати Ерлинг. Тя бе секретарка на Сам от дълги години. Прииска й се да поговори с нея насаме. Всички гледаха към Елизабет и очакваха да се съгласи.
— Аз няма да подпиша — реши тя. — Не сега.
Настъпи гробна тишина. После Валтер каза:
— Не те разбирам, Елизабет. — Лицето му бе посивяло. — Разбира се, че трябва да подпишеш! Всичко е уредено.
— Валтер е прав. Трябва да подпишеш — ядосано добави Шарл.
Всички заговориха в един глас, а обърканата и гневна неразбория от думи бе насочена към Елизабет.
— Защо няма да подпишеш? — настоя Иво.
Не можеше да им отговори: „Защото баща ми нямаше да подпише. Защото вие ме насилвате.“ Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред и бе решена да разбере какво е то. Но само каза:
— Ще ми трябва още малко време, за да обмисля всичко.
Мъжете се спогледаха един друг.
— Колко време ще ти е нужно, кара? — попита Иво.
— Не знам още. Бих искала да добия по-добра представа за какво става дума тук.
Валтер избухна:
— По дяволите, ние не можем да…
— Мисля, че Елизабет е права — прекъсна го Рийс. Останалите се извърнаха към него. Рийс продължаваше: — Трябва да й се даде възможност да добие ясна представа за проблемите, пред които е изправена компанията, и тогава да реши какво да прави.
Опитваха се да схванат казаното от Рийс.
— Аз съм съгласен — реши Алек.
Шарл горчиво подхвърли:
— Господа, няма никакво значение дали сме съгласни, или не. Елизабет решава нещата.
Иво вдигна очи към Елизабет.
— Кара… Необходимо ни е бързото ти решение.
— Ще го имате — обеща Елизабет.
Всички я проследиха с поглед, като всеки бе зает със собствените си мисли.
Един от тях си мислеше: „О, Господи! И тя ще трябва да умре.“
ГЛАВА 17
Елизабет изпитваше страхопочитание.
Идвала бе много пъти в главния офис на баща си в Цюрих, но винаги като гост. Властта бе принадлежала на него. А сега принадлежеше на нея. Огледа огромния кабинет и се почувства като натрапница. Стаята бе великолепно аранжирана по проект на Ернст Хол.
От едната страна имаше остъклен шкаф, над който бе закачен пейзаж от Миле. Пред камината имаше диван от шведска кожа, широка масичка за сервиране и четири фотьойла. На стените висяха картини на Реноар, Шагал, Кле и две ранни творби на Курбе. Бюрото бе от солиден черен махагон. Върху широкия плот до бюрото бе инсталирана съобщителна апаратура — комплект телефонни апарати за пряка връзка с представителствата на компанията по цял свят. Имаше и два червени радиотелефона, сложна система за вътрешна връзка, телекс и други апарати. На стената зад бюрото бе закачен портрет на стария Самуел Рофи.
Скрита в ламперията врата водеше към просторна стая, обзаведена с вградени гардероби и шкафове от кедрово дърво. Някой бе прибрал дрехите на Сам и Елизабет мислено му благодари. Продължи към облицованата с плочки баня, снабдена с мраморна вана и отделна ниша с душ. Върху подгряваните полици бяха наредени чисти хавлиени кърпи. Аптечката беше изпразнена. Всички лични вещи на баща й бяха изнесени. Вероятно Кати Ерлинг ги бе прибрала. Елизабет разсеяно си помисли дали Кати не е била влюбена в Сам.
В огромния президентски апартамент имаше помещение със сауна, напълно оборудван гимнастически салон, бръснарски салон и трапезария, в която можеха да се съберат стотина души. Когато посрещаха гости от чужбина, в центъра на масата поставяха знамето на съответната страна върху украсен с цветя плот.
В съседство бе личната трепезария на Сам с фрески по стените и изискано обзаведена.
Кати Ерлинг бе обяснила на Елизабет: „През деня дежурят двама майстор-готвачи, а през нощта — един. Ако приемете повече от дванайсет души за обяд или за вечеря, необходимо е само да ги предупредите два часа предварително.“
Елизабет седеше на бюрото, отрупано с вестници, бележки, статистически данни и доклади, и не знаеше откъде да започне. Представи си как баща й е седял тук — на същия стол и на същото бюро, и изведнъж я обзе чувството, че го е загубила безвъзвратно. Сам бе толкова способен и интелигентен. Колко й бе нужен сега!
Елизабет успя да се види с Алек за няколко минути преди той да си замине за Лондон.
