— А, значи училището е свършило.
— Да.
— Чудесно.
И с това свърши приветствието му. Рийс тръгна към нея, усмихвайки се.
— Изглеждаш чудесно, Лиз. Как мина връчването на дипломите? Сам искаше да бъде там, но не можа да се освободи.
Рийс казваше всички неща, които баща й трябваше да каже.
Елизабет се сърдеше на себе си, че се чувства обидена. Повтаряше си, че е така не защото баща й не я обича, а просто защото той се бе посветил на свят, в който за нея нямаше място. Той би въвел син в този свят, но дъщерята оставаше чужда. Тя не се вписваше в общия план на корпорацията.
— Аз сигурно ви преча — реши тя и тръгна към вратата.
— Чакай малко — обади се Рийс. Обърна се към Сам: — Лиз се прибира тъкмо навреме. Тя може да ни помогне за приема в събота.
Сам се извърна към Елизабет и я огледа изпитателно, като че ли наново я оценяваше. Приличаше на майка си. Хубава бе като нея и притежаваше същия вроден финес. В очите на Сам проблесна някакъв интерес. Досега не му бе минавало през ума, че дъщеря му може да бъде потенциално полезна на „Рофи и синове“.
— Имаш ли официална рокля?
— Аз… — погледна го изненадана Елизабет.
— Няма значение. Иди да си купиш. Знаеш ли как се дава прием?
Елизабет преглътна и отговори: „Разбира се.“ Нали това бе едно от предимствата да учи в швейцарски пансион? Там ги учиха как да се държат в обществото.
— Разбира се, че знам как се дава прием.
— Добре. Поканил съм гости от Саудитска Арабия. Ще бъдат около… — вдигна поглед към Рийс.
Рийс се усмихна на Елизабет и допълни:
— Четиридесет. Около четиридесет.
— Оставете всичко на мен — уверено каза Елизабет.
Вечерята бе пълно фиаско.
Елизабет поръча на готвача да приготви за предястие коктейл от раци, последван от индивидуални блюда с месо, сервирани с отлежали вина. За нещастие в месните блюда имаше и свинско и арабите не се докоснаха нито до раците, нито до месото. Нито пък пиха от алкохола. Гостите разглеждаха храната, но не ядяха нищо. Елизабет седеше начело на дългата маса срещу баща си, вцепенена от неловкото положение, и й се искаше да умре.
Но Рийс Уйлямс спаси положението. Изчезна в кабинета за няколко минути и се обади по телефона. После се върна в трапезарията и започна да разказва на гостите разни забавни истории, докато прислугата разчистваше масата.
Не след дълго пристигна цяла кавалкада от камиони с провизии и като по чудо започнаха да се появяват разнообразни блюда: кус-кус, печено агнешко, плата с печени пилета и риба, последвани от захаросани плодове, сирена и пресни плодове. Всички харесаха храната, с изключение на Елизабет. Бе толкова разстроена, че не можа да преглътне нито хапка. Всеки път, когато погледнеше към Рийс, усещаше в погледа му, отправен към нея, израз на съучастник. Елизабет не можеше да каже защо, но се ужасяваше от мисълта, че Рийс не само е бил свидетел на срама й, но е трябвало и да й се притече на помощ. Когато вечерята най-после свърши и последните гости си тръгнаха неохотно в ранните часове на утрото, Елизабет, Сам и Рийс се оттеглиха в хола. Рийс наля по чаша бренди. Елизабет пое дълбоко дъх и се обърна към баща си:
— Съжалявам за вечерята. Ако не беше Рийс…
— Сигурен съм, че следващия път ще се справиш много по-добре — просто каза Сам.
И излезе прав. От този момент нататък, когато Елизабет даваше прием, независимо дали за четири или за четиристотин души, тя винаги проучваше гостите, научаваше какво обичат или не обичат, какво ядат и пият и какъв вид забавление предпочитат. Създаде си каталог с папки за всеки поотделно. Гостите оставаха поласкани, когато виждаха любимото си вино или уиски и предпочитаните пури, приготвени специално за тях, и че Елизабет можеше да разговаря за тяхната работа.
Рийс присъстваше на повечето от приемите и винаги идваше с най-красивите момичета. Елизабет ги мразеше до една. Опитваше се да им подражава. Ако Рийс дойдеше с момиче, което си е вдигнало косата отзад, тя си правеше същата фризура. Опитваше се да се облича по начина, по който се обличаха момичетата на Рийс, и да се държи като тях. Но той като че ли не забелязваше нищо. Изобщо не му правеше впечатление. Елизабет се ядоса и реши да си бъде такава, каквато е.
На сутринта на двайсет и първия й рожден ден, когато Елизабет слезе за закуска, Сам нареди:
— Поръчай билети за театър за довечера. Вечерята ще бъде в „Клуб 21“.
Елизабет си помисли: „Значи си е спомнил“ и й стана страшно приятно. После баща й добави:
— Ще бъдем дванайсет души. Ще говорим за боливийските контракти.
Не му каза нищо за рождения си ден. Получи телеграми от няколко бивши съученички, но това бе всичко. До шест часа вечерта, когато пристигна огромен букет цветя. Сигурна бе, че е от баща й. Но на картичката пишеше: „Какъв прекрасен ден за една прекрасна дама.“ Подписана бе от Рийс.
Баща й тръгна да излиза в седем същата вечер на път за театъра. Забеляза букета и подхвърли разсеяно: „Обожател ли имаш?“
Елизабет се изкушаваше да каже: „Те са за рождения ми ден“, но имаше ли някакъв смисъл? Ако трябва да припомняш на някого, когото обичаш, кога е рожденият ти ден, всичко става безсмислено.
Проследи как заминава и се чудеше какво да прави вечерта. Двайсет и първият рожден ден винаги е бил знаменателно събитие. Ден, в който си пораснал, вече си зряла личност, вече си свободен. Е, ето го този особен ден, а тя не се чувстваше по-различно, отколкото миналата година или пък преди две години. Защо не бе си спомнил? Щеше ли да си спомни, ако тя му бе син?
Икономът се приближи и я попита кога ще вечеря. Елизабет не беше гладна. Чувстваше се самотна и изоставена. Усещаше, че се самосъжалява, но се дразнеше от нещо по-важно от непразнувания й рожден ден. Това бяха всичките й самотни рождени дни в миналото, болката, че расте сама, без майка или баща, или без никого, който да се интересува от нея.
В десет часа същата вечер облече пеньоара си и седна в хола на тъмно пред камината, когато чу нечий глас да казва: „Честит рожден ден!“
Лампата светна и пред нея застана Рийс Уйлямс. Пристъпи към нея и каза укорително:
— Така не се празнува рожден ден. Колко пъти в живота си ще бъдеш на двайсет и една?
— Аз… мислех, че трябва да си с баща ми тази вечер — развълнувано изрече Елизабет.
— Бях с него. Той спомена, че ще бъдеш сама цялата вечер. Обличай се. Отиваме да вечеряме.
Елизабет поклати глава. Отказваше да приеме съжалението му.
— Благодаря ти, Рийс. Аз… наистина не съм гладна.
— А аз съм гладен и не обичам да се храня сам. Давам ти пет минути да се облечеш или ще те взема така, както си.
Вечеряха в един ресторант в Лонг Айлънд. Хапнаха хамбургери с люти чушки и пържени картофи, пиха бира и разговаряха, а на Елизабет й се струваше, че й е по-хубаво, отколкото на вечерята в „Максим“. Цялото му внимание бе насочено към нея и тя започна да разбира защо е така привлекателен за жените. Не беше само заради външния му вид. Истината бе, че той наистина харесва жените и му е приятно да бъде в тяхната копания. Държеше се така, че да я накара да се почувства по особен начин, че иска да бъде с нея повече, отколкото с която и да е друга. Елизабет не се учудваше на това, че всички се влюбваха в него.
Рийс й разказа някои неща за детството си в Уелс и от устата му то звучеше като че ли е било чудесно,
