— Знаеш ли какво искаш да правиш след като завършиш?
Подобен въпрос бе си задавала самата тя.
— Не. Наистина не.
— Мислиш ли да се омъжиш?
Сърцето й като че ли спря да бие за миг. После разбра, че въпросът му е съвсем обикновен.
— Още не съм намерила за кого.
Сети се за мадмоазел Арио, тихите вечери пред камината и падащия сняг, което я накара да се разсмее на глас.
— Тайна ли е? — попита Рийс.
— Тайна е — искаше й се да сподели с него, но не го познаваше достатъчно добре. Елизабет установи, че всъщност изобщо не познава Рийс. Той бе чаровен и красив непознат мъж, който веднъж я бе съжалил и завел в Париж, на вечеря по случай рождения й ден.
Известно й бе, че в работата си е незаменим и че баща й се осланя на него. Но не знаеше нищо за личния му живот или пък какъв в действителност е той. Докато го наблюдаваше, Елизабет имаше усещането, че е сложна личност, че чувствата, които показва, са предназначени да прикрият онова, което е истинско, и си мислеше дали изобщо има човек, който наистина го познава.
Именно Рийс Уйлямс бе виновен, че Елизабет загуби девствеността си.
Идеята да легне с мъж я завладяваше все повече и повече. Тя се дължеше отчасти на силния физиологически порив, който някога я сварваше неподготвена, обхващаше я някаква нервност — остра физическа болка, която не я напускаше. Но в същото време бе изпълнена от силно любопитство, от необходимостта да научи какво е онова нещо. Не можеше, разбира се, да легне с когото и да е. Трябваше да бъде някой избраник, човек, когото обича нежно и който също би я обичал по същия начин.
В една съботна вечер баща й даваше голям прием във вилата.
— Сложи си най-хубавите дрехи — каза й Рийс. — Искам всички да видят колко си хубава.
Елизабет се развълнува и прие, че тя ще бъде дамата, на Рийс за вечерта. Но когато Рийс пристигна, водеше със себе си една красива италианска принцеса с руси коси. Елизабет се почувства толкова оскърбена и измамена, че през нощта напусна тържеството и легна в леглото на един брадат пиян художник — руснак на име Василиев.
Цялата кратка връзка бе катастрофа. Елизабет бе толкова нервна, а Василиев — толкова пиян, че нямаше нито начало, нито среден период или пък край. Прелюдията на акта се състоеше в това, че Василиев си свали панталоните и се строполи на леглото. В този момент Елизабет се изкушаваше от мисълта да избяга, но бе решена да накаже Рийс за неговата измяна. Съблече се и пропълзя в леглото. Миг по-късно Василиев вече проникваше в нея. Усещането бе странно. Не беше неприятно, но пък и светът не се преобърна.
Усети, че тялото на Василиев започва да потръпва бързо, а секунди след това той захърка. Елизабет лежеше, отвращавайки се от себе си. Трудно й бе да повярва, че всички песни, книги и стихове са написани заради това. Стана тихо, облече се и се прибра у дома. Когато художникът се обади на другия ден, Елизабет накара прислужницата да му каже, че не е вкъщи. На следващия ден се върна в училище.
Пътуваше с частния самолет на компанията заедно с баща си и Рийс. Построеният да вози сто пътника самолет бе превърнат в луксозен салон. В задната му част имаше две огромни, красиво обзаведени спални с напълно оборудвани бани и един удобен кабинет в средата, украсен с картини хол, а в предната част — кухня с всички удобства. Помисли си че това е вълшебното килимче на баща й.
Двамата мъже говореха по работа почти през цялото време. Когато Рийс се освободи, изиграха една партия шах с Елизабет. Тя му направи реми, а когато Рийс промълви „Изненадваш ме“, се изчерви от удоволствие.
Последните няколко месеца в училището минаха бързо. Време бе да започне да мисли за бъдещето си. Елизабет си припомни въпроса на Рийс: „Знаеш ли какво искаш да правиш?“. Още не бе сигурна. Но заради стария Самуел Елизабет бе започнала да се интересува силно от семейния бизнес и бе уверена, че ще поиска да стане част от него. Не бе сигурна какво може да прави. Вероятно ще може да започне, като помага на баща си. Припомняше си всички разкази за това колко добра домакиня е станала майка й, колко безценна помощница е била на Сам. Ще се опита да заеме мястото на майка си.
За начало щеше да е добре.
ГЛАВА 14
Свободната ръка на шведския посланик притискаше Елизабет малко под кръста, а тя се преструваше, че не забелязва, докато танцуваха в кръг из залата. Усмихната, весело оглеждаше елегантно облечените гости, сервитьорите в ливреи, отрупания с разнообразни деликатеси и фини вина бюфет, и си помисли със задоволство: „Приемът е чудесен.“
Танцуваха в балната зала на имението им в Лонг Айлънд. Гостите бяха около двеста и всички бяха важни партньори на „Рофи и синове“. Елизабет усети, че посланикът започва да се притиска по-плътно до нея, опитвайки се да я възбуди. Докосна с език ухото й и прошепна:
— Танцувате превъзходно.
— Вие също — отвърна с усмивка Елизабет, после неочаквано направи погрешна стъпка и го настъпи силно по крака с острия ток на обувката си. Той извика от болка, а Елизабет разкаяно възкликна:
— Много се извинявам, г-н посланик. Ще ви донеса нещо за пиене.
Остави го и се отправи към бара, като се промъкваше с лекота между гостите, а очите й внимателно оглеждаха залата, за да види дали всичко е наред.
Съвършенство — това искаше от нея баща й. Елизабет бе домакинствала вече на стотина приеми, давани от Сам, но все не можеше да се отпусне. Всеки прием бе събитие, премиера, на която цяла дузина неща можеха да станат не както трябва. И въпреки това никога не се бе чувствала толкова щастлива. Момичешката й мечта да бъде близо до баща си и той да има нужда от нея се бе изпълнила. Привикнала бе с факта, че той няма лични нужди, че нейната стойност за него се основава на приноса й за компанията. Такъв бе единственият критерий на Сам Рофи, когато оценяваше някого. Елизабет бе успяла да запълни появилата се след смъртта на майка й празнина. Бе станала партньорка на баща си. Но тъй като бе много интелигентно момиче, беше нещо много повече.
Присъстваше на работните срещи на Сам — в самолети, чуждестранни хотелски апартаменти, фабрики, посолства и дворци. Следеше как баща й увеличава силата си, влагайки милиардите долари, с които разполагаше, за да купува и продава, да събаря и строи.
„Рофи и синове“ бе гигантски рог на изобилието и Елизабет виждаше как щедро се държи баща й с приятелите на компанията и как спираше възнагражденията на враговете й. Това бе един обаятелен свят, пълен с интересни хора, а Сам Рофи бе ненадминат майстор.
Докато се оглеждаше из залата, забеляза, че Сам стои на бара в разговор с Рийс, един министър- председател и един сенатор от Калифорния. Баща й я видя и я повика с ръка. Докато вървеше към него, Елизабет си спомни за онзи ден преди три години, когато започна всичко.
Елизабет бе излетяла за дома в деня, в който завърши училище. Бе станала на осемнайсет години. За момента неин дом бе апартаментът на площад „Бийкмън“ в Манхатан. Рийс бе там заедно с баща й. Усещаше някак си, че той ще бъде там. Носеше образа му, скътан някъде в паметта си, и когато бе самотна, потисната или обезсърчена, тя си го представяше пред себе си и спомените я успокояваха. Петнайсетгодишна ученичка и мъж на двайсет и пет. Тия десет години й се струваха като цял век. Но с помощта на някаква чудесна математическа алхимия, когато стана на осемнайсет, разликата в годините бе вече по-незначителна. Като че ли растеше по-бързо от Рийс, опитвайки се да се изравни с него.
Когато влезе в библиотеката, където говореха по работа, двамата въже станаха. Баща й подхвърли разсеяно:
— Елизабет, сега ли пристигаш?
— Да.
