Арио — на Шантал. Сърцето й затупа диво.
Шантал прошепна „Елизабет“ и се спря, сваляйки пенюара си. Отдолу бе съвсем гола. Елизабет усети, че устата й пресъхва. Очакваше този миг отдавна, но сега, когато той наистина настъпи, изпадна в паника. Всъщност не знаеше какво точно трябва да прави или как да го направи. Не й се искаше да изглежда като глупачка пред жената, която обича.
— Погледни ме — нареди й с глух глас Шантал. Елизабет й се подчини. Огледа изпитателно голото тяло. На живо Шантал Арио не бе точно това, което Елизабет си бе представяла. Гърдите й приличаха повече на повехнали ябълки, а и бяха малко увиснали. Имаше малко коремче, а задникът й приличаше — Елизабет не можа да намери поточна дума — на увиснал диференциал.
Но всичко това нямаше значение. Важното бе онова, което оставаше под повърхността, душата на жената, смелостта и решимостта да бъде различна от останалите, да се опълчи срещу целия свят и да желае да прекара живота си с Елизабет.
— Направи ми малко място, мое малко ангелче — прошепна тя.
Елизабет се премести, както й бе наредено, а учителката се вмъкна в леглото до нея. От нея се разнасяше силен аромат. Извърна се към Елизабет и я притисна до себе си, шепнейки: „О, cherie, колко съм мечтала за този миг!“ Започна да целува Елизабет по устните, принуждавайки я да поеме езика й в устата си и издавайки бързи и стенещи звуци.
За Елизабет това несъмнено бе най-неприятното усещане, което някога бе изпитвала. Лежеше като парализирана. Шантал… мадмоазел Арио опипваше с пръсти тялото й, стискаше гърдите й, плъзгайки ръце надолу по корема й към бедрата. А от устните й, които не спираха да я целуват по устата, потече слюнка като на животно.
Ето, това е то. Това бе магическото красиво усещане. „Ако ние бяхме едно цяло, ти и аз, щяхме да накараме Вселената да разтърси звездите и да премести небесата.“
Мадмоазел Арио продължаваше да движи ръцете си надолу, галеше бедрата й и започна да достига между краката й. Елизабет бързо се насили да призове на помощ вечерите на свещи, суфлето и нощите пред камината, както и всичките прекрасни години, които щяха да споделят заедно, но всичко бе безполезно. Умът и плътта й бяха отвратени — чувстваше се като че ли се гаврят с тялото й.
Мадмоазел Арио простена:
— О, cherie, искам да те чукам.
Елизабет не можа да измисли нищо друго, освен:
— Имаме обаче един проблем. Никой от нас няма подходящите аксесоари.
Започна да се смее и да плаче истерично, оплаквайки осветеното от свещи видение, което бе изчезнало, а се смееше, защото бе здраво, нормално момиче, което току-що разбра, че е свободно.
На другия ден Елизабет опита душа.
ГЛАВА 13
През последната й година като ученичка, когато стана на осемнадесет години, Елизабет замина за вилата в Сардиния за десет дни по време на великденската ваканция. Бе се научила да кара кола и за първи път можеше свободно да разгледа сама острова. Караше с часове покрай плажовете и посещаваше малките рибарски селища. Плуваше в басейна на вилата под топлото средиземноморско слънце, а нощем лежеше заслушана в стенещите звуци на пеещите скали, когато вятърът тихо свиреше през тях. Отиде на карнавала в Темпио, където цялото село се бе облякло в народни носии. Скритите зад анонимността на маските момичета канеха момчетата да танцуват и всеки се чувстваше свободен да прави неща, които не би посмял да направи друг път. Някое момче можеше да си мисли, че знае с кое момиче прави любов през тази нощ, но на другата сутрин не бе толкова сигурно. На Елизабет й се струваше, че цялото село играе „Гвардеецът“.
Отиде с колата до Пунта мура и гледаше как сардинците пекат агнета на открити огньове. Местните жители й дадоха сеада — козе сирене, обвито в тесто и намазано с топъл мед. Пи от местното бяло вино селемемонт, чийто превъзходен вкус не можеше да се срещне никъде другаде, защото бе прекалено нетрайно, за да бъде транспортирано.
Едно от любимите заведения на Елизабет бе кръчмата „Червения лъв“ в Порто Черво. Тя бе малка винарна в мазе с десет маси за хранене и старомоден бар.
Елизабет нарече тази ваканция „Времето на момчетата“. Всички те бяха синове на богати хора, идваха на тълпи и я канеха непрекъснато да плуват или да ходят на езда. Това бяха първите стъпки от ритуала на любовните закачки.
— Всичките тия момчета имат необходимите качества — уверяваше я баща й.
Според нея всички те бяха глупаци. Пиеха без мярка, говореха непрекъснато и я опипваха. Сигурна бе, че не я желаеха заради нея самата и не защото е интелигентна или заслужава внимание, а защото бе Рофи — наследница на династията Рофи. Елизабет нямаше представа, че е станала красавица, защото й бе по-лесно да вярва на отминалата реалност, отколкото на огледалото.
Момчетата я водеха на вечери и се опитваха да я вкарат в леглото си. Усещаха, че Елизабет е девствена, а някакво отклонение в мъжкото его караше всеки момък да си мисли погрешно, че ако вземе девствеността й, то тя ще се влюби в него до полуда и ще остане негова робиня завинаги. Независимо къде я водеха, вечерите неизбежно завършваха с покана за леглото. И тя любезно им отказваше.
Не знаеха какво да мислят за нея. Виждаха, че е хубава, така че от това следваше, че сигурно е глупава. Изобщо не им минаваше през ума, че е по-интелигентна от тях. Чувал ли е някой някога, че едно момиче може да бъде едновременно хубаво и интелигентно?
И така Елизабет излизаше с момчетата, за да угоди на баща си, но те всички я отегчаваха.
Рийс Уйлямс пристигна във вилата и Елизабет бе изненадана, че се радва и вълнува толкова много, виждайки го пак. Бе станал още по-привлекателен, отколкото си го спомняше.
Рийс изглеждаше щастлив, че я вижда.
— Какво е станало с тебе? — възкликна той.
— Какво имаш предвид?
— Не си ли се поглеждала скоро в огледалото?
— Не — изчерви се тя.
Той се обърна към Сам:
— Ако всички момчета не са глухи, глупави и слепи, имам чувството, че Лиз няма да остане дълго с нас.
С нас! На Елизабет й стана приятно, че го чува да казва това. Въртеше се около двамата мъже колкото се може повече, като им сервираше питиета и изпълняваше разни поръчки, радостна, че просто може да вижда Рийс. Понякога сядаше някъде отзад, заслушана в служебните им разговори, и оставаше очарована. Говореха си за сливания, нови фабрики и за продукти, с които са успели, или пък за други, с които са се провалили, и защо е станало така. Говореха за конкурентите си, планирайки стратегии и контрастратегии.
Струваше й се, че всички тия неща са много важни.
Веднъж, когато Сам работеше в горната стая, Рийс я покани на обяд. Тя го заведе в „Червения лъв“ и го наблюдаваше как хвърля стрелички по мишената до бара с другите мъже. Елизабет бе удивена, че Рийс се чувства толкова свободно. Изглеждаше, че се чувства у дома си навсякъде. Чувала бе една испанска поговорка, която досега не бе могла да разбере, но вече схващаше смисъла й, докато наблюдаваше Рийс. „Той е човек, който се чувства удобно в кожата си.“
Седнаха на малката масичка в ъгъла, покрита с червено-бяла покривка, поръчаха била с овчарски пирожки и си говореха. Рийс я попита за училището.
— Не е чак толкова зле — довери му се Елизабет. — Сега почвам да разбирам колко малко знам.
Рийс се засмя.
— Малцина стигат до това заключение. Ти свършваш през юни, нали?
— Да — отговори Елизабет, учудена, че знае това.
