децата са част от него. Всяка нощ щом Валтер заспиваше, Ана се измъкваше от леглото и се промъкваше в детската стая, сядаше и съзерцаваше децата, докато утрото не започнеше да се прокрадва в стаята. Чак тогава ставаше и се затичваше обратно в леглото, преди да се е събудил Валтер.
Веднъж, посред нощ, Валтер влезе в детската стая.
— Какво, за Бога, правиш тук? — възкликна той.
— Нищо, мили. Просто си…
— Лягай веднага!
Никога по-рано не й бе говорил по този начин.
На закуска Валтер каза:
— Мисля, че трябва да си починем. Хубаво ще е да заминем някъде.
— Но, Валтер, децата все още са много малки.
— Говоря за нас двамата.
— Не мога да ги оставя — поклати глава тя.
Той взе ръката й и каза:
— Искам да забравиш за децата.
— Да забравя за децата? — В гласа й имаше уплаха, Той я погледна в очите и обясни:
— Ана, спомни си колко хубаво ни беше преди да забременееш. Помниш ли какви хубави мигове преживяхме? Колко приятно ни беше да бъдем заедно, само двамата, и никой да не ни пречи?
Тогава тя разбра истината. Валтер ревнуваше заради децата.
Седмиците и месеците минаваха бързо. Валтер вече не се приближаваше до децата. На рождените им дни Ана им купуваше прекрасни подаръци. Валтер винаги успяваше да бъде извън града по работа. Ана не можеше да продължава да се заблуждава. Истината бе, че Валтер не се интересува изобщо от децата. Ана усещаше, че вината може би е нейна, защото тя се интересуваше прекалено много от тях. „Вманиачена“ бе думата, употребена от Валтер. Помолил я бе да отиде на лекар и тя бе отишла само за да му угоди. Но докторът бе излязъл глупак. В момента, в който бе започнал да й говори, Ана бе спряла да го слуша, мозъкът й заплува надалече и го чу чак когато каза:
— Времето ви изтече, мисис Гаснер, Ще ви видя ли следващата седмица?
— Разбира се.
И изобщо не го посети повече.
Ана чувстваше, че проблемът е колкото у Валтер, толкова и у нея. Ако нейната вина бе, че обича децата прекалено много, то неговата вина се състоеше в това, че не ги обича достатъчно.
Ана свикна да не споменава за децата в присъствието на Валтер, но едва можеше да го изчака докато тръгне за работа, за да изтича в детската стая и да бъде при тях. Но те вече не бяха бебета. Вече бяха станали на три години и Ана можеше да види как ще изглеждат като пораснат. Петер бе висок за възрастта си, тялото му бе силно и добре сложено като на баща му. Ана го слагаше в скута си и възкликваше:
— О, Петер, какво ще правиш с горките госпожици? Бъди мил с тях, синко. Няма да могат да ти устоят.
И Петер се усмихваше свенливо, притискайки се до нея.
После Ана се обръщаше към Биргита. От ден на ден тя ставаше по-хубава. Не приличаше нито на Ана, нито на Валтер. Имаше къдрава руса коса и нежнобяла кожа като порцелан. Петер имаше буйния нрав на баща си и понякога се налагаше да го напляска, но Биргита имаше ангелски характер. Когато Валтер не бе у дома, Ана им пускаше плочи или им четеше. Любимата им книга бе „101 приказки“. Настояваха да им чете приказки за великани, джуджета и вещици отново и отново, а нощем Ана ги слагаше да спят, като им пееше приспивно:
Ана се молеше времето да промени отношението на Валтер и той да стане по-нежен. И той наистина се промени, но в лошия смисъл. Намрази децата. В началото Ана си мислеше, че това е защото Валтер иска цялата й любов само за себе си, че не иска да я дели с никого. Но постепенно започна да разбира, че причината не е в любовта му към нея. Причината бе в омразата му към нея. Баща й бе прав. Валтер се бе оженил за нея заради парите й. Децата представляваха заплаха за него. Искаше да се отърве от тях. Все повече и повече говореше на Ана да продадат акциите.
— Сам няма никакво право да ни спира! Можем да вземем парите и да отидем някъде другаде. Само двамата.
— Ами децата? — погледна го втренчено тя.
Очите му блестяха трескаво.
— Не. Слушай ме сега. И за двама ни е по-добре да се отървем от тях. Трябва да го направим.
От този момент Ана започна да разбира, че той е луд. Изпадна в ужас. Валтер бе уволнил цялата прислуга с изключение на чистачката, която идваше веднъж в седмицата. Ана и децата бяха сами с него, в ръцете му. Той имаше нужда от помощ. Може би все още не беше късно да бъде излекуван. През петнадесети век събирали лудите и ги затваряли завинаги на кораби къщи — „нареншифе“, корабите на безумните, но при наличието на съвременната медицина тя смяташе, че сигурно можеше да се помогне на Валтер.
И сега, в един септемврийски ден, Ана седеше свита на пода в стаята, където я бе заключил Валтер, и го чакаше да се върне. Разбра какво трябва да направи. За негово добро, както и за доброто на децата и на самата нея. Ана се изправи, залитайки, и отиде до телефона. Поколеба се само за миг, после вдигна слушалката и започна да набира номер 110 — номера на полицията.
Чу някакъв непознат глас да казва:
— Ало. Тук е полицейската служба. Мога ли да ви помогна?
— Да, ако обичате. — Гласът й се задави. — Аз… — Отнякъде се появи ръка и дръпна слушалката от нея, а после я тресна върху вилката. Ана се дръпна назад.
— Ох, недей — изхлипа тя, — моля те, не ме бий.
Валтер се приближаваше към нея, очите му блестяха, гласът му бе толкова тих, че тя едва разбра думите му.
— Любов моя, няма да ти направя нищо лошо. Аз те обичам, не знаеш ли това? — Докосна я с ръка и тя усети, че я полазват тръпки. — Ние просто не искаме полицията да идва тук, нали така? — Тя поклати глава отрицателно, не можейки да говори от ужас. — Децата са тези, които ни причиняват беди, Ана. Ние ще се отървем от тях. Аз…
Чу се звънецът на входната врата. Валтер стоеше разколебан. Някой отново позвъня.
— Стой тук! — Заповяда й той. — Аз ще се върна.
Ана гледаше вцепенено, докато той излизаше от стаята. Затръшна вратата зад себе си и го чу да превърта ключа.
„Аз ще се върна“ — бе казал той.
Валтер Гаснер забърза по стълбите надолу, отиде до входната врата и я отвори. Пред него стоеше човек в сива униформа на куриер и държеше запечатан кафяв плик.
— Нося специална пратка за мистър и мисис Валтер Гаснер.
— Да — отвърна Валтер. — Аз ще я приема.
Затвори вратата, погледна плика, а после го разкъса.
Прочете бавно известието:
