„С дълбоко съжаление Ви уведомяваме, че Сам Рофи е загинал при нещастен случай в планината. Моля Ви да бъдете в Цюрих в петък на обяд за извънредното заседание на Управителния съвет.“
Подписът бе на Рийс Уйлямс.
ГЛАВА 3
Иво Палаци стоеше по средата на спалнята, а кръвта се стичаше по лицето му.
— Mama mia! Mi bai rovinato!2
И двамата стояха голи в огромната спалня на апартамента им на Виа Монтемигнайо. Донатела имаше най-чувственото и вълнуващо тяло, което Иво Палаци бе виждал някога, и дори сега, докато собствената му кръв се стичаше по лицето му от ужасните драскотини, той усети познатия трепет в слабините. Господи, колко е хубава! У нея имаше някаква невинна поквара, която го подлудяваше. Имаше лице на леопард, с високи скули и косо разположени очи и пълни, сочни устни, с които го хапеше и смучеше и… но не трябваше да мисли за тези неща сега. Взе провесената на стола бяла кърпа, за да изтрие потеклата кръв, но когато разбра, че е грабнал ризата си, бе вече много късно. Донатела стоеше права в средата на огромното двойно легло и крещеше по него.
— Дано ти изтече всичката кръв! Когато свърша с теб, мръсни развратнико, даже пиле няма да има на какво да се изсере!
Иво Палаци се питаше вече за стотен път как бе изпаднал в това невероятно положение. Винаги се бе гордял, че е най-щастливият мъж, и всичките му приятели бяха съгласни с него. Само приятелите ли? Всички! Защото Иво нямаше неприятели. Като ерген бе просто един щастлив римлянин без никакви грижи в живота, един Казанова, на когото завиждаха половината мъже в Италия. Философията му се изразяваше с мотото „Farsi onofe con una donna“ — „Уважавай себе си чрез жената.“ Иво беше постоянно зает. Бе истински романтик. Непрекъснато се влюбваше и всеки път използваше новата си любов, за да може да забрави предишната. Иво обожаваше жените и те всички му се струваха красиви — от проститутките, упражняващи древната си професия по Виа Апия, до манекенките на висша мода, разхождащи се важно по Виа Кондоти. Единствените момичета, от които Иво не се интересуваше, бяха американките. Бяха прекалено независими за неговия вкус. И освен това какво може да очаква човек от нация, чийто език бе толкова неромантичен, че превеждаха името Джузепе Верди като Джо Грийн?
Иво винаги съумяваше да държи дузина момичета в различно състояние на готовност. Измислил си бе пет фази на подготовка. Във фаза едно бяха момичетата, с които току-що бе се запознал. Те получаваха ежедневни обаждания по телефона, цветя и малки книжки с еротична поезия. Във фаза две бяха онези, на които изпращаше дребни подаръци като шалчета от „Гучи“ и порцеланови кутии с шоколадови бонбони „Перуджина“. Момичетата от трета фаза получаваха бижута и дрехи и бяха водени на вечеря в „Ел Тула“ или „Таверна Флавия“. Другите пък, в четвъртата фаза, споделяха леглото на Иво и се радваха на забележителните му способности като любовник. Любовна среща с Иво бе като театрална постановка. Изящно украсеният му малък апартамент на Виа Маргута се изпълваше с цветя, слушаше се оперна музика, класическа или рок, в зависимост от вкуса на момичето. Иво бе превъзходен готвач и един от специалитетите му бе с подходящото название „пиле по ловджийски“. След вечерята — бутилка изстудено шампанско в леглото… О, да, Иво обичаше фаза четири.
Но фаза пет бе може би най-деликатната от всички. Тя се състоеше от сърцераздирателна прощална реч, щедър подарък на раздяла и „сбогом“ със сълзи в очите.
Но всичко това бе останало в миналото. Иво Палаци огледа набързо кървящото си, издраскано лице в огледалото над леглото и изпадна в ужас. Изглеждаше като че ли го е нападнала някоя полудяла вършачка.
— Виж какво си ми направила! — проплака той. — Скъпа, знам, че не си искала.
Приближи се до леглото и се опита да прегърне Донатела. Меките й ръце го обгърнаха и докато той се опитваше да я притисне, до себе си, тя заби дългите си нокти в голия му гръб и го одра като диво животно. Иво изпищя от болка.
— Пискай сега! — крещеше Донатела. — Ако имах нож, щях да ти отрежа патката и да ти я натъпча в нещастното гърло.
— Моля те! — прошепна Иво. — Децата ще те чуят.
— Нека ме чуят! — пищеше тя. — Време е да разберат какво чудовище е баща им.
Той пристъпи към нея.
— Любима моя…
— Не ме докосвай! По-скоро бих се отдала на първия пиян сифилистичен моряк на улицата, отколкото да ти позволя да ме докоснеш отново.
Иво се дръпна назад с накърнена гордост.
— Не очаквах майката на децата ми да говори по такъв начин.
— Искаш да ти говоря хубави неща, така ли? Искаш да спра да се държа с тебе като с паразит, какъвто си, а? — извиси се гласът на Донатела до писък. — Тогава дай ми това, което ти искам!
Иво погледна нервно към вратата.
— Любима моя — не мога. Нямам толкова пари.
— Тогава ми ги намери! — изкрещя тя. — Обещал си ми!
Започваше да изпада отново в истерия и Иво реши, че ще е най-добре да си тръгне преди съседите да извикат пак карабинерите.
— Ще ми трябва време, докато намеря един милион долара — успокои я той. — Но аз… аз ще намеря начин.
Навлече набързо гащетата, панталоните, чорапите и обувките си, докато Донатела бушуваше из стаята, поклащайки прекрасните си, твърди гърди, а Иво си мислеше: „Боже мой, каква жена! Колко я обожавам!“ Посегна към изцапаната с кръв риза. Нямаше друг избор. Навлече ръкавите, усещайки лепкав хлад по гърба и гърдите си. Огледа се за последен път в огледалото. От дълбоките драскотини, където Донатела беше забила ноктите си, по лицето му все още се процеждаха тънки струйки кръв.
— Любов моя — изпъшка Иво, — как ще обясня всичко това на жена си?
Съпругата на Иво Палаци бе Симонета Рофи, наследница на италианския клон на фамилията Рофи. Когато се запозна със Симонета, Иво бе млад архитект. От компанията, в която работеше, бяха го изпратили да ръководи някои промени във вилата на Рофи в Порто Ерколе. В мига, в който Симонета зърна Иво, дните му като ерген бяха преброени. Иво стигна до четвъртата фаза с нея още през първата нощ и малко по-късно разбра, че е женен за нея. Симонета бе толкова решителна, колкото бе хубава, и знаеше какво иска: искаше Иво Палаци. Така Иво се превърна от безгрижен ерген в съпруг на красива, млада наследница. Отказа се без съжаление от амбициите си в архитектурата и постъпи в „Рофи и синове“, където получи великолепен кабинет в ЕУР — квартала на Рим, започнат с толкова големи надежди от покойния, злощастен дуче.
Иво започна да работи във фирмата успешно още от самото начало. Той бе интелигентен, схващаше бързо и всички бяха възхитени от него. Невъзможно бе човек да не се възхищава от Иво. Винаги бе усмихнат и очарователен. Приятелите му завиждаха на чудесното му настроение и недоумяваха как успява да го поддържа. Отговорът бе прост. Иво скриваше в себе си мрачната страна на своята природа. В действителност бе дълбоко емоционален човек, способен да мрази силно и дори да убие.
Бракът на Иво със Симонета бе щастлив. В началото се боеше, че бракът ще бъде някакво обвързване, което ще задуши до смърт мъжествеността му, но страховете му се оказаха неоснователни. Просто си наложи режим на строги ограничения, като намали броя на приятелките си и всичко продължи както
