— Тя е под силна упойка — каза лекарят. — Мисля, че няма да ви познае.
Алек дори не го чуваше. Качи се в линейката, седна на подвижното столче, загледан в жена си, чу, че затварят задната врата, разнесе се вой на сирена и колата се понеса. Взе ръката и. Тя отвори очи и прошепна:
— Алек.
Очите му се напълниха със сълзи.
— О, скъпа моя, скъпа моя…
— Двама души… носеха маски… Те ме натиснаха на пода… счупиха ми краката… Никога вече няма да мога да танцувам… Ще остана саката, Алек… Ще искаш ли да бъдеш с мене?
Той зарови глава в гърдите й и заплака. Това бяха сълзи от болка и отчаяние, но все пак имаше и нещо друго, нещо, което не смееше да си признае. Бе го обзело чувство на облекчение. Ако Вивиан останеше саката, той щеше да може да се грижи за нея й тя никога нямаше да може да го изостави заради някой друг.
Но Алек осъзнаваше, че не всичко е свършило. Те нямаше да го оставят. Това бе само предупреждение. Единственият начин да се отърве от тях завинаги бе да им даде това, което искаха. И то бързо.
ГЛАВА 50
Точно в дванайсет часа на обяд телефонът в Главната дирекция на криминалната полиция в Цюрих иззвъня. Разговорът бе прехвърлен в кабинета на старши-инспектор Шмид и когато приключи с телефона, той тръгна да търси инспектор Макс Хорнунг.
— Край — каза той на Макс. — Случаят „Рофи“ е приключен. Заловили са убиеца. Тръгвай веднага за летището. Имаш достатъчно време да хванеш самолета.
Макс замига с очи насреща му.
— Закъде трябва да замина?
— За Берлин.
Старши-инспектор Шмид позвъни на Елизабет Уйлямс.
— Обаждам ви се с добри новини — започна той. — Повече няма да имате нужда от телохранител. Убиецът е задържан.
Елизабет усети, че стисна силно слушалката. Най-после щеше да научи името на своя незнаен враг.
— Кой е той? — попита тя.
— Валтер Гаснер.
Колата се движеше бързо по аутобана по посока на Ванзее. Макс бе седнал на задната седалка до майор Вагеман, а отпред седяха още двама детективи. Те бяха посрещнали Макс на летището и докато пътуваха, майор Вагеман набързо му обясняваше положението.
— Къщата е обградена, но трябва да внимаваме, когато атакуваме. Той държи жена си като заложница.
— Как се добрахте до Валтер Гаснер? — попита Макс.
— Чрез вас. Затова реших, че ще поискате да дойдете.
— Чрез мен ли? — озадачено попита Макс.
— Вие ми казахте за психиатъра, при който е ходил. Предположих, че е посетил и други, така че изпратих описанието на Гаснер и открих, че е ходил при още шестима психиатри и искал да го лекуват. Всеки път използвал различно име, а после изчезвал. Знаел е, че е много болен. Жена му ни се обади с молба за помощ преди няколко месеца, но когато един от нашите хора отиде да провери, тя го отпрати. — Вече излизаха от аутобана и бяха само на няколко минути път от къщата. — Тази сутрин ни се обади чистачката, фрау Мендлер. Съобщи, че е работила в дома на Гаснер в понеделник и че е говорила с фрау Гаснер през заключената врата на стаята. Фрау Гаснер й казала, че мъжът й убил двете им деца и че се готви да убие и нея.
Макс примигна с очи.
— Това е било в понеделник? И жената ви се е обадила чак тази сутрин, така ли?
— Фрау Мендлер има отдавна досие в полицията. Страхувала се да ни се обади. Снощи разказала на приятеля си какво се е случило, а днес сутринта решили да ни се обадят.
Вече бяха стигнали до Ванзее. Колата спря през една пряка от входа за имението на Гаснер и шофьорът паркира зад някакъв седан без номер. От седана изскочи мъж и се приближи тичешком към майора и Макс.
— Той е още в къщата, господин майор. Поставил съм хора навсякъде наоколо.
— Знаете ли дали жената е още жива?
— Не, господин майор — колебливо отговори детективът. — Всички щори са спуснати.
— Добре. Действайте бързо и тихо. Всеки да бъде на мястото си. След пет минути започваме.
Детективът изтича обратно. Майор Вагеман се пресегна и извади портативна радиостанция. Започна да дава бързи команди. Макс не го слушаше. Мислеше си за това, което му каза преди малко майор Вагеман. То бе нещо, което нямаше никакъв смисъл. Но сега не беше време да го разпитва. Полицаите започнаха да настъпват към къщата, като се прикриваха зад дърветата и храстите. Майор Вагеман се обърна към Макс:
— Идвате ли, Хорнунг?
На Макс му се стори, че в градината има цяла армия. Някои от тях носеха снайперистки пушки и предпазни жилетки, а други държаха карабини с къса цев за сълзотворен газ. Операцията се провеждаше с математическа точност. По сигнал, даден от майор Вагеман, излетяха няколко гранати със сълзотворен газ, които попаднаха едновременно в прозорците на долния и на горния етаж, а в същото време няколко души с противогази избиха входната и задната врата. След тях дотичаха още детективи с извадени пистолети.
Когато Макс и майор Вагеман се втурнаха през входната врата, коридорът на къщата вече бе изпълнен с парлив дим, но течението откъм отворените прозорци и врати бързо го разнасяше. Двама детективи въведоха в коридора Валтер Гаснер с белезници на ръцете. Той бе облечен в халат и пижама, лицето му бе брадясало и повехнало, а очите му бяха подути.
Макс го огледа внимателно, виждайки го за първи път. Стори му се някак недействителен. Истинският Валтер Гаснер бе друг, онзи човек от компютъра, чийто живот беше изписан с цифрови данни. Кой беше сянката на човека и кой бе истинският?
Майор Вагеман извика:
— Вие сте арестуван, хер Гаснер. Къде е съпругата ви?
— Тя не е тук — глухо отвърна Валтер Гаснер. — Избягала е! Аз…
От горния етаж се чу шум, когато някой разби вратата на стаята, а след малко един от детективите се провикна надолу:
— Намерих я. Беше заключена в спалнята.
Той се появи на стълбите, подкрепяйки треперещата Ана Гаснер. Косата й бе сплъстена, лицето й бе разстроено и изпъстрено с червени петна, а тя не спираше да хлипа.
— О, слава Богу — въздъхна тя. — Слава Богу, че дойдохте!
Детективът я поведе внимателно надолу по стълбите към насъбралите се в обширния хол полицаи. Когато Ана Гаснер вдигна очи и видя съпруга си, тя започна да крещи.
— Успокойте се, фрау Гаснер — утешително каза майор Вагеман. — Той вече не може да ви стори нищо лошо.
— Децата ми! — викаше тя. — Той уби децата ми!
Макс следеше лицето на Валтер Гаснер. Той бе зяпнал жена си с израз на пълно отчаяние.
— Ана — прошепна той. — О, Ана…
