Майор Вагеман каза:
— Имате право да не казвате нищо или да извикате адвокат. Но аз се надявам, че за свое собствено добро ще ни сътрудничите.
Валтер не го чуваше.
— Защо трябваше да ги викаш, Ана? — настояваше той. — Защо? Не бяхме ли щастливи с теб?
— Децата са мъртви! — изпищя Ана Гаснер. — Те са мъртви!
Майор Вагеман се обърна към Валтер Гаснер и попита:
— Вярно ли е това?
Валтер кимна с глава, а погледът му бе повяхнал и пуст.
— Да… Те са мъртви.
— Убиец! Убиец! — пищеше жена му.
— Искаме да ни покажете телата им — реши майор Вагеман. — Ще го направите ли?
Валтер Гаснер започна да плаче, а сълзите се стичаха по лицето му. Не можеше да каже нито дума.
— Къде са? — настоя майор Вагеман.
Вместо Валтер отговори Макс.
— Децата са погребани в гробището „Санкт Паул“.
Всички се извърнаха към него и го зяпнаха изненадано.
— Починали са при раждането преди пет години — обясни Макс.
— Убиец! — крещеше Ана Гаснер срещу съпруга си.
Обърнаха се към нея и видяха безумството в погледа й.
ГЛАВА 51
Краткотрайният здрач отстъпи пред студената зимна нощ. Започнал бе да вали сняг, а понесеният от вятъра мек бял прашец засипваше града. Лампите в опустелите кабинети в административната сграда на „Рофи и синове“ блещукаха на тъмния фон на мрака като бледи жълти луни.
Елизабет бе останала да поработи до късно сама в кабинета си и очакваше Рийс да се върне от Женева, където бе отишъл по работа. Искаше й се той да се върне по-бързо. Всички други отдавна бяха си отишли. Тя се чувстваше неспокойна и не можеше да се съсредоточи. Валтер и Ана не излизаха от ума й. Спомни си как изглеждаше Валтер, когато го видя за първи път — млад, хубав и лудо влюбен в Ана. Или се е преструвал на влюбен. Много трудно й бе да повярва, че Валтер е бил способен да извърши всички ония ужасни деяния. Беше й мъчно за Ана. Беше се опитала няколко пъти да й позвъни и да я успокои, доколкото е възможно.
Стресна се от телефонното позвъняване. Вдигна слушалката. Обаждаше се Алек и Елизабет се зарадва, че чува гласа му.
— Чу ли за Валтер? — попита Алек.
— Да. Какъв ужас. Не мога да повярвам.
— Недей да вярваш, Елизабет.
Стори й се, че не го е разбрала.
— Какво?
— Недей да им вярваш. Валтер не е виновен.
— От полицията казаха…
— Направили са грешка. Валтер бе първият, когото двамата със Сам проверихме. Той е чист. Не е човекът, когото търсехме.
Елизабет се загледа в телефона, чувствайки се объркана. „Той не е човекът, когото търсехме.“ Каза:
— Аз… не разбирам за какво говориш.
Алек отговори нерешително:
— Това не е разговор за телефон, Елизабет, но досега все не намирах възможност да поговоря с теб насаме.
— За какво да поговорим? — настоя Елизабет.
— През изминалата година — започна Алек — някой непрекъснато саботира компанията. В една от южноамериканските ни фабрики избухна пожар, откраднаха ни патенти, някои опасни лекарства бяха погрешно етикирани. Нямам време да ти изброявам всичко. Отидох при Сам и му предложих да наемем независима агенция, която да се опита да открие кой стои зад всичко това. Договорихме се да не го обсъждаме с никой друг.
Сякаш изведнъж земята спря да се върти и времето се закова неподвижно. Елизабет имаше смътното усещане, че слуша нещо познато. По телефона чуваше думите, на Алек, но все едно, че слушаше гласа на Рийс. Рийс, който казва: „Някой се опитва да саботира «Рофи и синове». Всичко се върши много умело, така че да изглежда като, поредица от злополуки. Но аз започнах да забелязвам, че има някаква закономерност. Отидох при Сам и решихме да наемем независима агенция, която да проведе разследване.“
Гласът на Алек продължаваше:
— Те изготвиха доклада си и Сам го взе в Шамони. Разговаряхме за доклада по телефона.
Елизабет сякаш чуваше гласа на Рийс да казва: „Сам ме помоли да отида до Шамони, за да го обсъдим заедно… Решихме да запазим тайната само между нас двамата, докато не открием кой е отговорен за всичко.“
Елизабет изведнъж усети, че й е трудно да диша. Когато проговори отново, се опита гласът й да звучи както обикновено.
— Алек, кой… кой друг знаеше за доклада, освен тебе и Сам?
— Никой. Точно в това беше смисълът. Според Сам в доклада се посочвало, че който и да е виновникът, той е бил човек по върховете на компанията.
„Най-висшият ешелон. А Рийс не бе споменавал, че е бил в Шамони, докато детективът не ми каза, че е бил там.“
Тя попита бавно, като едва процеждаше думите си:
— Възможно ли е Сам да е казал на Рийс за доклада?
— Не. Защо?
„Има само един начин, по който Рийс е могъл да узнае какво се казва в доклада. Откраднал го е. Има само една причина, поради която е ходил в Шамони. За да убие Сам.“ Елизабет не чуваше вече какво й говори Алек. Шумът в ушите й заглушаваше думите му. Тя изпусна слушалката, главата й се въртеше и тя се мъчеше да се пребори с ужаса, който започваше да я обзема. Мислите й се изпълниха с объркани и размесени образи. По времето на катастрофата с джипа тя бе оставила съобщение за Рийс, че ще бъде в Сардиния. През нощта, когато се разби асансьорът, Рийс не бе идвал на заседанието на Управителния съвет, но се бе появил по-късно, когато тя бе с Кати. „Помислих се, че мога да ти помогна.“ И малко след това бе напуснал сградата. А дали бе я напуснал? Цялото й тяло трепереше. Сигурно ставаше въпрос за някаква ужасна грешка. Не и Рийс. Не! Идваше й да изкрещи.
Елизабет стана от бюрото и пристъпи с разтреперани крака към вратата, водеща към кабинета на Рийс. Стаята беше тъмна. Тя запали лампите и започна да се оглежда несигурно наоколо, без да знае какво очаква да намери. Не търсеше доказателства за вината на Рийс, а искаше да открие потвърждение, че той е невинен. Невъзможно й бе да си представи, че човекът, когото обича, мъжът, който я бе държал в прегръдките си и бе я любил, е един хладнокръвен убиец.
Върху бюрото на Рийс лежеше настолен календар.
Елизабет го разлисти, прехвърляйки назад листовете до месец септември и стигна до неделята, в която стана катастрофата с джипа. На календара бе отбелязано „Найроби“. Трябваше да провери паспорта му, за да види дали е ходил там. Започна да рови из бюрото, търсейки паспорта, като се чувстваше виновна и знаеше, че сигурно има някакво невинно обяснение на всичко това.
