се да стои на разстояние от Рийс. Когато стигна горната площадка, тя се спря нерешително, а после тръгна към стаята на Сам. Усети, че нещо подскочи към нея в тъмното, и изпищя, но се оказа, че това е само сянката на разлюляното от вятъра дърво пред прозореца. Сърцето й биеше силно. Беше сигурна, че Рийс го чува от долния етаж.
„Забави го“ — шепнеше й вътрешният глас.
Но как? Главата й беше натежала. Всичко бе като в мъгла.
„Мисли!“ — заповяда си тя.
Какво би направил старият Самуел? Тя отиде до спалнята в дъното на коридора, извади ключа от вътрешната страна и заключи вратата отвън. После заключи и другите врати, които й изглеждаха като портите на гетото в Краков. Елизабет не знаеше защо прави всичко това, но после си спомни, че е убила Арам, и че те не трябва да я хванат. Тя видя светлината на фенерче, която започна да се движи нагоре по стъпалата, и сърцето й замря. Рийс идваше да я убие. Елизабет започна да се катери по стъпалата за кулата, но някъде по средата колената й се подгънаха. Смъкна се на пода и запълзя на четири крака към върха на стъпалата. Стигна до най-горната площадка и се изправи с усилие. Отвори вратата на горната стая и влезе. „Вратата — прошепна Самуел. Заключи вратата.“
Елизабет заключи вратата, но знаеше, че това няма да спре Рийс. „Той ще трябва — помисли си тя — поне да разбие вратата. И ще трябва да обяснява защо е разбита.“ Щеше да стане ясно, че е убийство. Тя примъкна мебелите до вратата, като се движеше бавно, сякаш тъмнината бе някакво мътно море, което я теглеше надолу, избута една маса до вратата, после един фотьойл и още една маса, вършейки всичко това като автомат, печелеше време, издигайки жалката си крепост срещу смъртта. От долния етаж се чу трясък, последван след малко от втори и от трети. Рийс чупеше вратите и я търсеше. Оставяше следи, нещо, което полицията сигурно щеше да установи. Тя го бе вкарала в капан, така, както и той бе направил с нея. Но имаше нещо неясно, което я безпокоеше. Ако Рийс бе решил да направи всичко така, че смъртта й да изглежда като следствие от нещастен случай, защо му трябваше да разбива вратите? Тя отиде до стъклените врати на балкона и погледна навън, заслушана в лудия вятър, запял погребална песен. Под балкона скалата се спускаше към морето. Нямаше никакъв изход от тази стая. Ето къде трябваше да дойде Рийс и да я довърши. Елизабет се огледа за някакво оръжие, но нямаше нищо, което можеше дай послужи за защита.
Тя стоеше в тъмното и очакваше да дойде убиецът.
Какво чакаше Рийс? Защо не разбиеше вратата и да приключи с всичко? „Да разбие вратата.“ Нещо не беше наред. Дори и да отнесеше тялото й и да го скриеше някъде, Рийс все пак не би могъл да обясни всичко изпочупено в къщата — натрошеното огледало, разбитите врати. Елизабет се опита да се постави на мястото на Рийс, да разбере какво е замислил, което би обяснило всичко станало на полицията, без да бъде заподозрян за смъртта й. Имаше само един начин.
И още докато Елизабет си мислеше за това, тя усети миризмата на пушек.
ГЛАВА 56
Макс гледаше от борда на хеликоптера брега на Сардиния, закриван плътно от завихрен червен прах. Пилотът изкрещя, като се мъчеше да надвика грохота на въртящите се перки:
— Става все по-лошо. Не знам дали ще можем да кацнем.
— Трябва да кацнем! — извика Макс. — Карай за Полто Черво.
Пилотът се извърна и изгледа Макс.
— Но това е на върха на проклетата планина.
— Знам — отвърна Макс. — Можеш ли да кацнеш там?
— Шансовете ни са седемдесет на трийсет.
— В какъв смисъл?
— Че няма да можем.
Пушекът се промъкваше под вратата, надигаше се нагоре и към виенето на вятъра започна да се наслагва още един шум. Пукотът на огъня. Елизабет вече знаеше, че това е отговорът на догадките й, но бе много късно да се спаси. Попаднала бе в капан. Естествено, че нямаше да има значение дали са изпочупени вратите, огледалата и мебелите, защото след няколко минути нищо нямаше да остане нито от къщата, нито от нея. Всичко щеше да бъде унищожено от огъня, така, както бяха унищожени Емил Йопли и неговата лаборатория, а Рийс сигурно щеше да има алиби и нямаше да бъде заподозрян. Той я бе победил. Победил бе всички тях.
Пушекът бе започнал вече да се стеле на талази в стаята — жълти, задушливи пари, от които Елизабет се закашля. Виждаше как върховете на пламъците започват да ближат рамката на вратата и усещаше топлината на огъня.
И именно гневът даде сили на Елизабет да се раздвижи.
Тя се промъкна през заслепяващата я пушилка към остъклените балконски врати. Разтвори ги широко и излезе на балкона. В момента, в който вратите се разтвориха, пламъците откъм хола нахлуха в стаята и заоблизваха стените. Елизабет стоеше на балкона и с благодарност поемаше на дълбоки глътки свежия въздух, докато вятърът се нахвърляше върху дрехите й. Балконът стърчеше встрани от сградата и приличаше на малко островче, увиснало над пропастта. Нямаше никаква надежда, никакво избавление.
Освен ако…
Елизабет вдигна поглед към спускащия се над главата й покрив, покрит с плочи. Ако успееше по някакъв начин да се добере до покрива и да се прехвърли на другата страна на къщата, която още не бе засегната от пламъците, може би щеше да се спаси. Тя протегна ръце колкото може по-високо, но стряхата на покрива остана далече от нея. Пламъците се приближаваха все повече, като вече бяха обхванали, цялата стая. Все още имаше някаква слаба надежда. Елизабет реши да опита за последен път. Решително се втурна обратно в горящата и изпълнена с дим стая, като се задавяше от парливите пушеци. Сграбчи стола до бюрото на баща си и го замъкна на балкона. Стъпи върху него, като се мъчеше да запази равновесие. Пръстите й достигаха покрива, но не можеше да намери нещо, за което да се задържи. Тя заопипва напосоки, мъчейки се напразно да открие някаква опорна точка.
Пламъците в стаята бяха достигнали до пердетата и танцуваха наоколо, обхващайки книгите, килима и мебелите, напирайки към балкона. Пръстите на Елизабет изведнъж напипаха някаква опора върху издадена плоча. Ръцете й бяха натежали, сякаш бяха от олово, и не беше сигурна дали ще може да се задържи. Започна да се протяга нагоре, а столът вече се изплъзваше изпод краката й. Изпъна се с последния остатък от сили нагоре и успя да се хване. Сякаш се катереше по стените на гетото и се бореше за живота си. Тя продължаваше да се напряга и да се дърпа нагоре, докато усети, че лежи запъхтяна на стръмния покрив. Придвижи се на сантиметри нагоре, като притискаше силно тялото си върху стръмния покрив, съзнавайки, че ако се подхлъзне, тялото й ще полети надолу в тъмната бездна. Тя се добра до върха на покрива и се спря да си поеме дъх, като се мъчеше да се ориентира. Балконът, от който току-що се бе измъкнала, вече гореше. Не можеше да има никакво връщане назад.
Елизабет погледна надолу, към балкона на една от стаите в другия край на къщата. Пламъците още не бяха стигнали дотам. Но тя не знаеше дали ще може да се добере до него. Покривът се спускаше стръмно надолу, плочите бяха се разместили, а вятърът яростно се нахвърляше върху й. Ако се подхлъзнеше, нямаше нищо, което да я спре. Остана неподвижно на мястото си, страхувайки се да предприеме каквото и да било. И в този миг, подобно на някакво неочаквано чудо, на балкона под нея се появи фигурата на човек и това бе Алек, който вдигна глава нагоре и извика успокоително:
— Ще успееш, момичето ми. Давай внимателно.
Сърцето на Елизабет подскочи от радост.
— Съвсем бавно — насочваше я Алек. — Само с по едно движение. Много е лесно.
И Елизабет започна да се придвижва към него, плъзгайки се сантиметър по сантиметър, като не изпускаше плочата, за която се държеше, докато не се захванеше за следващата. Струваше й се, че е изминала цяла вечност. А през цялото време до нея достигаха окуражителните викове на Алек, който я подканяше да продължава. Почти бе стигнала до спускащия се над балкона край на покрива. Една от плочите се измести и тя започна да пада.
