— Дръж се! — извика Алек.
Елизабет напипа нещо и го сграбчи яростно. Стигнала бе края на покрива, а под нея нямаше нищо друго освен тъмната бездна. Трябваше да скочи на балкона, където я чакаше Алек. Но ако не го уцелеше…
Алек гледаше нагоре към нея и погледът му излъчваше спокойствие.
— Недей да гледаш надолу! — извика той. — Затвори си очите и се пусни. Аз ще те хвана.
Реши да опита. Пое дълбоко дъх, а после още веднъж. Знаеше, че трябва да се пусне, но не можеше да реши да го направи. Пръстите й бяха здраво вкопчени в плочите на покрива.
— Хайде — изкомандва Алек и Елизабет се пусна. Започна да пада във въздуха, след което изведнъж усети, че попада в ръцете на Алек, който я дръпна на безопасно място. Затвори очи с облекчение.
— Браво — каза Алек.
Ив този момент тя усети опряното в главата й дуло на пистолет.
ГЛАВА 57
Пилотът на хеликоптера летеше възможно най-ниско над острова, като се плъзгаше над върховете на дърветата и се опитваше да избягва опасните ветрове. Но дори на тази височина въздухът бе изпълнен с вихрени течения, Пилотът забеляза в далечината отпред планинския връх Порто Черво. Макс го видя едновременно с него.
— Ето го! — извика Макс. — И вилата се вижда. — Но после той видя и нещо друго, което накара сърцето му да се свие. — Вилата гори!
Елизабет чу звука на приближаващия се хеликоптер, въпреки шума на вятъра, и вдигна глава нагоре. Алек не обръщаше внимание. Той гледаше Елизабет, а в погледа му се четеше болка.
— Всичко е заради Вивиан. Трябваше да го направя заради Вивиан. Нали ме разбираш? Трябва да те намерят изгоряла.
Елизабет не го слушаше. Мислеше си само: „Не е бил Рийс. Не е бил Рийс.“ Бил е Алек. Алек е убил баща й и се бе опитал да убие и нея. Той е откраднал доклада, а после е решил да обвини Рийс. Той я бе принудил да избяга ужасена от Рийс, защото е знаел, че тя ще дойде тук.
Хеликоптерът се бе скрил от погледа й зад няколкото дървета наблизо.
— Затвори си очите, Елизабет — каза Алек.
— Не! — извика яростно тя.
И изведнъж се чу гласът на Рийс:
— Хвърли пистолета, Алек!
Двамата погледнаха надолу и видяха на светлината на ярките пламъци Рийс, полицейският началник Фераро и пет-шест полицаи, въоръжени с карабини.
— Всичко е свършено, Алек! — извика Рийс. — Пусни я!
Единият от полицаите, който държеше снайпериска пушка в ръце, каза:
— Не мога да стрелям по него, докато тя не се отдръпне встрани.
„Дръпни се — молеше се тихо Рийс. — Дръпни се!“
Иззад дърветата около поляната се появи Макс Хорнунг и се затича към Рийс. Щом видя какво става на балкона, той се спря. Рийс каза:
— Получих известието ви. Много закъснях.
Двамата следяха с поглед застаналите на балкона Алек и Елизабет, които приличаха на две кукли, осветявани от надигащите се пламъци откъм другия край на вилата. Вятърът превръщаше къщата в гигантска факла, която осветяваше планините наоколо и превръщаше нощта в пламтящ пъкъл.
Елизабет се обърна и срещна погледа на Алек, но лицето му се бе превърнало в маска на смъртта, а очите му не виждаха нищо. Той се отдръпна към вратата на балкона.
— Сега го хванах на мушка — обади се полицаят до Рийс и вдигна пушката си. Той стреля веднъж. Алек залитна, а после изчезна през вратата към къщата.
Само преди миг на балкона имаше двама души, а сега бе останала само Елизабет, Елизабет изпищя:
— Рийс!
Но той вече тичаше към нея.
Всичко, което стана след това, приличаше на забързаното движение на калейдоскоп. Рийс я държеше в ръцете си и я отнасяше на безопасно място, а тя се притискаше към него и не можеше да го прегърне толкова силно, колкото й се искаше.
Тя лежеше на тревата със затворени очи, а Рийс я притискаше до себе си и шепнеше:
— Обичам те, Лиз. Обичам те, скъпа моя.
Лежеше заслушана в нежния му, гальовен глас. Не можеше да каже нито дума. Погледна го в очите, почувства цялата му любов и мъка, а имаше да му казва толкова много неща. Тя бе изпълнена от чувството за вина заради всичките си ужасни подозрения. Реши да прекара остатъка от живота си, правейки всичко възможно да изтрие онова, което бе мислила за него.
Прекалено изтощена бе да мисли за това сега, прекалено уморена бе да мисли за каквото и да е. Сякаш всичко се бе случило с някой друг, на някое друго място и по друго време.
Единственото, което имаше значение, бе това, че тя и Рийс са заедно. Елизабет усещаше силните му ръце, притискащи я завинаги в обятията си, и това й бе достатъчно.
ГЛАВА 58
Струваше му се, че е влязъл в пламъците на ада. Пушекът бе станал по-гъст и изпълваше стаята с танцуващи призраци. Пламъците обгръщаха Алек, галеха косата му, а пращенето на огъня му приличаше на гласа на Вивиан, която го зовеше като покоряващата песен на сирените.
Изведнъж стана по-светло и той я видя. Тя лежеше на леглото, тялото й бе голо, с изключение на червената панделка около шията й — същата панделка, която бе носила, когато правиха любов за първи път. Тя го зовеше по име, а гласът й бе изпълнен с копнеж. И този път искаше него, а не някой друг. Той се приближи по-близо, а тя шепнеше: „Ти си единственият, когото някога съм обичала.“
И Алек й вярваше. Той бе длъжен да я накаже за всичко, което му бе сторила. Но той бе постъпил хитро — накарал бе други да плащат за греховете й. Ужасните неща, които бе извършил, бяха само заради нея. Докато се приближаваше към нея, Вивиан прошепна отново: „Ти си единственият, когото някога съм обичала, Алек“ — и той знаеше, че това е така.
Тя го обгърна с ръце и той се отпусна до нея. Държеше я в прегръдките си и телата им се сляха в едно цяло. Той проникваше в нея и бе станал част от нея. И този път бе способен да я задоволи. Усещаше удоволствие, което се превръщаше в трудно поносима и жестока болка. Чувстваше, че топлината на тялото й го изгаря, а докато гледаше с учудване панделката около шията на Вивиан, тя се превърна в оживял огнен език, който започна да го гали. Миг по-късно една от пламтящите греди на тавана се сгромоляса с трясък върху него и го превърна в горяща маса.
Алек умря, както бяха умирали другите. В любовен захлас.
Информация за текста
© 1977 Сидни Шелдън
© 1993 Ленко Костов, превод от английски
Sidney Sheldon
Bloodline, 1977
Сканиране, разпознаване и редакция: Alegria, 2008
