— Съжалявам, че ви прекъсвам, но мисля, че трябва да знаете…
— Хм? — Десар слушаше с половин ухо, погълнат от задачата да разпредели местата на капитанската маса за всеки ден от пътуването. Капитанът не бе човек с дарба да се държи в обществото и всяка вечеря с пътниците бе изпитание за него. Работа на Десар беше да подбере група, която е
— Мадам Темпъл… — започна Леон.
Десар моментално остави молива и погледна нагоре с тревога в малките си черни очи.
— Да?
— Минах покрай каютата й преди малко, чух високи гласове и писък. Трудно се чуваше през вратата, но като че ли тя каза: „Ти ме уби, ти ме уби.“ Помислих, че не бива да се намесвам и дойдох да ви уведомя.
Десар кимна.
— Правилно. Аз ще отида да проверя дали всичко е наред.
Проследи с поглед излизащия стюард. Немислимо бе някой да нарани жена като мадам Темпъл. Това беше отвъд галското разбиране на Десар за кавалерство. Той сложи униформената си фуражка, хвърли бърз поглед в огледалото и се отправи към вратата. Телефонът иззвъня. Интендантът се поколеба, но накрая го вдигна.
— Десар.
— Клод — беше гласът на третия помощник. — За бога, изпрати някого в киносалона с парцал. Всичко е в кръв.
Десар внезапно изпита чувството, че някой го удря в стомаха.
— Веднага — обеща той.
Затвори телефона, обади се на портиера и след това набра номера на корабния лекар.
— Андре? Клод се обажда — опита се да говори спокойно. — Чудех се дали някой не е поискал медицинска помощ. Не, не става въпрос за хапчета против морска болест. Човекът е кървял, вероятно доста… Не е? Добре. Благодаря ти.
Десар затвори, изпълнен с нарастващо безпокойство. Излезе от канцеларията си и се запъти към каютата на Джил Темпъл. Беше на половината път, когато се случи другото събитие. Щом излезе на палубата, Десар почувства как корабът променя посоката си. Той погледна към океана и видя, че са стигнали до фара Амброуз, където трябваше да се откачат от влекача и да поемат към открито море. Но вместо това „Бретан“ забави ход и спря. Случило се бе нещо извънредно.
Десар забърза към парапета и погледна надолу. Там, в морето, влекачът се бе долепил до товарния отсек и двама моряци прехвърляха багаж от лайнера във влекача. Докато гледаше, един от пътниците скочи от кораба в малкия катер. Десар можа само за момент да зърне гърба на пътника, но веднага реши, че бърка в предположението си. Просто не бе възможно. Всъщност, инцидентното напускане на пътник и то точно по този начин беше нещо толкова извънредно, че главният интендант почувства тревогата като лед в гърба. Той се обърна и почти изтича до каютата на Джил Темпъл. Никой не отговори на почукването му. Той почука пак, вече по-силно.
— Мадам Темпъл, аз съм Клод Десар, главният интендант. Искам да знам мога ли с нещо да ви помогна.
Никакъв отговор. Вътрешната алармена система на Десар вече пищеше. Инстинктът му подсказа, че се е случило нещо ужасно лошо и той имаше твърдото предчуствие, че то е свързано по някакъв начин с тази жена. През главата му минаха ред безумни, невъзможни мисли. Тя е убита, отвлечена или… Натисна дръжката на вратата. Не беше заключена. Десар отвори бавно. Джил Темпъл стоеше в другия край на каютата и гледаше през люка с гръб към него. Десар отвори уста да проговори, но нещо в ледената й неподвижност го спря. Той постоя несигурно, помисли дали да не се измъкне безшумно, когато изведнъж каютата се изпълни е неземен пронизващ звук, като от ранено животно. Безпомощен пред такава самотна агония, Десар се измъкна като внимателно затвори вратата след себе си.
Постоя пред каютата за момент, заслушан в нечленоразделните вопли зад вратата. След това, разтърсен от видяното, забърза към киносалона на главната палуба. Портиерът бършеше кървавата следа пред входа.
„Боже мой — помисли Десар. — Ами сега?“ Бутна вратата на салона. Беше отключена. Десар влезе в обширната, модерна зала, побираща шестстотин пътници. Беше празна. Някакъв импулс го накара да провери прожекционната кабина. Вратата бе заключена. Само двама души имаха ключове за нея, той и операторът. Десар я отключи и влезе. Всичко изглеждаше нормално. Той отиде до двата 35 милиметрови апарата и сложи ръцете си върху тях.
Единият беше загрят.
В стаите на екипажа на палуба D Десар откри оператора, който му каза, че не знае нищо за това кой е ползвал салона.
На път към канцеларията си Десар мина през кухнята. Главният готвач го пресрещна бесен.
— Виж това — изкомандва той. — Само виж какво е направил някой идиот!
На мраморната маса за сладкиши стоеше красива шестетажна сватбена торта с изящни захарни фигурки на булка и младоженец на върха.
Някой бе отчупил главата на булката.
— В този момент — разказваше Десар на смаяните си клиенти в бистрото, — разбрах, че щеше да се случи нещо ужасно.
ПЪРВА КНИГА
1
През 1919 година Детройт, щата Мичиган беше безспорно най-развитият промишлен център в света. Първата световна свърши и Детройт бе допринесъл значително за победата на Съюзниците с доставките на танкове, камиони и самолети. След като швабите не представляваха вече заплаха, автомобилните заводи отново насочиха усилията си към преоборудване на мощностите за леки коли. И не след дълго четири хиляди автомобила на ден бяха произвеждани и експедирани. Квалифицирана и неквалифицирана работна ръка пристигаше от всички части на света да търси работа в автомобилното производство. Италианци, ирландци, немци — прииждаха като поток.
Сред новодошлите бяха Паул Темплархаус и съпругата му Фрида. Паул беше започнал като касапски чирак в Мюнхен. Със зестрата на Фрида той замина за Ню Йорк, там отвори месарница, която бързо излезе на загуба. След това се прехвърли в Сейнт Луис, после в Бостън и накрая в Детройт, като навсякъде се проваляше. В епохата, в която бумът на бизнеса и нарастващото благосъстояние означаваха увеличаване търсенето на месо, Паул Темплархаус успяваше да губи пари навсякъде, където отваряше магазин. Той беше добър месар, но безнадеждно невеж бизнесмен. Честно казано, интересуваше го повече писането на стихове, отколкото правенето на пари. Прекарваше часове замечтан над римите и поетичните образи. Пишеше и изпращаше стихотворенията си на вестници и списания, но те така и не вземаха нищо от творенията му. За Паул парите не бяха важни. Даваше всекиму на вересия и мълвата бързо се разнесе: ако нямаш пари и искаш най-хубавото месо, иди при Паул Темплархаус.
Жена му Фрида не бе хубавица и нямаше никакъв опит с мъже преди да се появи Паул и да й предложи — или по-точно — на баща й, да се ожени за нея. Фрида настоя пред баща си да приеме предложението на Паул, но той не се колебаеше изобщо. Плашеше го мисълта, че може да остане с Фрида до края на живота си. Дори увеличи зестрата, така че мъжът й да може да се махне от Германия и да отиде в Новия Свят.
Фрида свенливо се влюби в съпруга си от пръв поглед. Тя не бе виждала поет преди това. Паул бе слаб, с интелигентен вид, светли късогледи очи и оредяла коса. Минаха месеци преди тя да повярва, че този красив млад мъж наистина й принадлежи. Тя не хранеше никакви илюзии относно собствения си вид. Фигурата й бе безформена, приличаше на огромен недоварен картоф. Най-красивата й черта бяха живите сини очи с цвят на незабравки, но всичко друго в лицето й сякаш бе събрано от другаде. Носът й бе като на прадядо й, голям и буцест. От чичо си бе взела челото — високо и право, а долната челюст бе от бащата —
