— Попитах как върви туристическият бизнес. Туристическата агенция „Корниш“ голяма агенция ли е?
— Доста голяма, да.
— Предполагам, че идват много хора да се интересуват за пътувания.
— О, да.
— Някъде около пет-шест души дневно?
— Но, моля ви се! — В гласа й прозвуча възмущение. — Ние разговаряме с не по-малко от петдесет души на ден.
— Петдесет души? — Той изглеждаше впечатлен. — А денят, за който става дума, е бил преди две или три години. Ако умножим петдесет по деветстотин дни, грубо сметнато, прави около четиридесет и пет хиляди души.
— Мисля, че да.
— И въпреки това от всички тези хора вие помните точно доктор Тейлър. Защо?
— Е, тя и двете й приятелки бяха толкова възбудени от мисълта за пътешествие до Европа. Стори ми се трогателно. Бяха като ученички. О, да. Спомням си ги много ясно точно защото не приличаха на хора, които могат да си позволят да наемат яхта.
— Разбирам. Предполагам, че всеки, който дойде при вас и вземе брошура, после заминава?
— Е, разбира се, че не. Но…
— Доктор Тейлър всъщност
— Не. Не и чрез нас. Тя…
— Нито пък чрез друга агенция. Просто е поискала да види няколко проспекта.
— Да. Тя…
— Това не е като
— Е, не, но…
— Благодаря ви. Свободна сте.
Венабъл се обърна към съдия Йънг.
— Бих искал да призова като свидетел доктор Бенджамин Уолас…
— Доктор Уолас, вие отговаряте за административното управление на окръжна болница „Ембаркадеро“, нали така?
— Да.
— Значи, естествено, сте запознати с работата на доктор Тейлър?
— Да, запознат съм.
— Изненадахте ли се, когато научихте, че доктор Тейлър е подведена под отговорност за предумишлено убийство?
Пен скочи на крака.
— Възразявам, ваша милост. Отговорът на доктор Уолас ще бъде неуместен.
— Ако ми разрешите да обясня — прекъсна го Венабъл. — Той би могъл да бъде много уместен, стига само да ми дадете…
— Е, да видим — каза съдия Йънг. — Но без глупости, мистър Венабъл.
— Да подходим различно към този въпрос — продължи Венабъл. — Доктор Уолас, всеки лекар е задължен да положи Хипократовата клетва, нали?
— Да.
— И тази клетва в частност гласи следното… — Прокурорът прочете от едно листче в ръката си: „Ще се въздържам от всякакви злонамерени и корумпирани действия“, нали?
— Да.
— Имаше ли нещо в постъпките на доктор Тейлър в миналото, което да ви накара да мислите, че тя е в състояние да наруши Хипократовата клетва?
— Възразявам!
— Отхвърля се.
— Да, имаше.
— Моля, обяснете какво е било то.
— Случай с пациент, за който доктор Тейлър реши, че има нужда от кръвопреливане. Семейството му отказваше да даде разрешение.
— И какво стана?
— Доктор Тейлър въпреки всичко му преля кръв.
— Това законно ли е?
— Съвсем не. Не и без съдебно разрешение.
— И какво направи после доктор Тейлър?
— Тя получи съдебно разрешение и промени датата му.
— Значи е извършила нещо противозаконно и е фалшифицирала документите, за да го прикрие?
— Точно така.
Алън Пен погледна към Пейдж, бесен. „Какво още, по дяволите, е скрила от мен?“, почуди се той.
Ако зрителите потърсеха някакви издайнически следи от чувства по лицето на Пейдж Тейлър, щяха да останат разочаровани.
„Като буца лед е“, помисли си председателят на съдебните заседатели.
Гюс Венабъл се обърна към съдия Йънг.
— Ваша милост, както знаете, един от свидетелите, които се надявах да призова, е доктор Лорънс Баркър. За съжаление той все още се възстановява след сърдечен удар и не е в състояние да се яви в съдебната зала. Вместо доктор Баркър ще разпитам няколко души от персонала на болницата, които са работили с него.
Пен се изправи.
— Възразявам. Не схващам уместността. Доктор Баркър не е тук, нито пък той е подсъдимият. Ако…
Венабъл го прекъсна.
— Ваша милост, уверявам ви, че въпросите, които ще задам, са напълно уместни и свързани с току-що изслушаните от нас свидетелски показания. Също така те имат много общо с компетентността на обвиняемата като лекар.
Съдия Йънг отрони скептично:
— Ще видим. Това е съдебна зала и няма да търпя риболовни експедиции. Можете да призовете свидетелите си.
— Благодаря ви.
Гюс Венабъл се обърна към съдебния пристав.
— Бих искал да разпитам доктор Матю Питърсън.
Елегантен мъж, прехвърлил шестдесетте, се доближи до свидетелското място. Закле се и когато седна, Гюс Венабъл каза:
— Доктор Питърсън, колко време работихте в окръжна болница „Ембаркадеро“?
— Осем години.
— Каква е вашата специалност?
— Аз съм сърдечен хирург.
— Имали ли сте случай да работите с доктор Лорънс Баркър в същата болница?
— О, да. Многократно.
— Какво е мнението ви за него?
— Каквото и на всички останали. С изключение може би на Де Бейки и Кули, доктор Баркър е най- добрият сърдечен хирург в света.
— Присъствахте ли в операционната зала онази сутрин, когато доктор Тейлър е оперирала пациент на име… — той се престори, че поглежда в някакво листче — … Ланс Кели?
Тонът на свидетеля се промени.
— Да, присъствах.
