— Слушай, старче, имам клиентка. Искам да науча това-онова за нея. Казва се Митфорд. Госпожа Ийв Митфорд.
Джо се замисли, което се изрази в набръчкване кожата на челото му. После рече:
— Поръчай ми още едно двойно.
Поръчах уиски и за двама ни и търпеливо зачаках да чуя какво ще ми каже. Вече бях сигурен, че съм попаднал на подходящия човек и че ще получа необходимата информация. Джо никога ке искаше да го почерпиш втори път, ако си знаеше, че няма какво да ти каже. А имаше много за казване. Цели двадесет години беше работил като репортер в „Лос Анжелос таймс“, а притежаваше феноменална памет. Когато преди пет години го изхвърлиха от вестника, той се закотви твърдо в този бар и започна да дава всевъзможна информация на интересуващите се. Разбира се, срещу съответно заплащане.
Отпи няколко глътки, изтри устата си с длан и започна:
— Плащай, синко. Случайно знам нещичко за тази мадама.
Извадих от портфейла си петдоларова банкнота и я оставих до чашата му.
Той погледна парите и направи кисела физиономия.
— Не си особено щедър, синко.
— И аз съм в нужда. Не мога да ти дам повече.
Въздъхна тежко и кимна. Очите му останаха неподвижни и безцветни като водата в дълбок кладенец, от който никой не черпи.
— Тежки времена настанаха, синко. Но хайде, от мен да мине. Мадамата е твърда като стомана. Поне така казват хората. Дълги години се въртяла на борсата. Натрупала доста мангизи. Била късметлия и хабер си нямала от това, което някои люде наричат скрупули. Когато й чукнали петдесетте, се оттеглила от бизнеса. И се омъжила.
— Едва тогава ли?
— Да. Преди това си имала няколко момчета за леглото, така, от време на време. Но не кой знае колко често. Дъската започнала да й хлопа чак когато й чукнал половин век. Купила си мъж, Франк Митфорд…
— Какво знаеш за него?
— Пресъхна ми гърлото.
Поръчах още по едно питие. Отпихме.
— Този Франк е някакъв непризнат художник. Преди не знам колко време е имал изложба в Ню Йорк. Но не била приета добре. Май критиците го заяли. Тук пристигна преди три години. Искаше да започне работа в Холивуд. Ама пак не успя. И сигурно щеше да пукне от глад или да се захване с почтена работа, ако не беше тази мадама, която си го купи за съпруг. Беше се побъркала на тема Франк.
— Много ли е по-млад от нея?
— Горе-долу с двайсетина години.
Позамислих се и си припомних сладникавата миризма в стаята на госпожа Митфорд. Попитах:
— Той употребява ли наркотици?
Джо вдигна рамене:
— Дявол го знае. Те почти всички, тези художници, употребяват нещо. Такива са им табиетите.
— А госпожа Митфорд?
— Не ми вади повече душата, синко. Не знам. Поръчай ми още нещо за пиене. Бира например.
Тази стая беше синя. Ужасно синя. Стените бяха облепени със син тапет, завивката на леглото беше синя, а момичето, което седеше до масичката, имаше сини очи и синьо пеньоарче. Не се опитваше дори да го подръпне по-надолу, така че можех да се любувам до насита на нейните дълги, красиво загорели на слънцето крака, безсрамно подаващи се иззад разтворените волани.
— Не разбирам защо в същност сте дошли при мен — каза тя и посегна към наченатата кутия цигари на масата пред нея. Поднесох й запалката си,
— Вече ви обясних, че идвам по поръчка на госпожа Митфорд.
— Би трябвало да ви изхвърля като мръсно куче.
— Но не го направихте. Значи, можем да поговорим.
— И какво искате вие? За първи път през живота си разговарям с частно ченге и се чувствувам доста тъпо.
— Ще свикнете. Човек свиква с всичко.
— Не знам дали ще искам…
— Ще искате. Обещавам ви. Още повече, че имам да ви казвам доста интересни неща.
— Тогава говорете. Нямам търпение да ги чуя.
— Става дума за една бисерна огърлица. Подарък ви е от Франк. Господин Франк Митфорд.
Сините й очи изведнъж станаха подозрителни и с неприятен израз.
— Не ви засяга какво ми е подарил Франк. Това си е моя лична работа.
— Не съвсем — рекох аз. — Понякога приемането на подозрителен подарък може да заведе човека на подсъдимата скамейка — за укриване или купуване на крадена вещ, ако се окаже, че този подарък е открадната вещ.
Тя пушеше и ме мереше със синия си поглед.
— Голям си гявол, хубавецо. Преди да осъдят човека за такова нещо, трябва да се докаже дали е знаел, че тази вещ е открадната…
— Няма да е особено трудно, красавице. — Аз също посегнах към цигарите на масата. — А и да не те осъдят, пак ще загубиш огърлицата и ще си навлечеш куп неприятности…
— Какви неприятности?
Запалих цигара, дръпнах от ароматния дим и обясних:
— Ще бъдеш замесена в неприятен процес. Целият печат ще го отрази. Представи си заглавията:
— Дрън-дрън, скъпи. И да се стигне до процес, няма да е толкова страшно. И изобщо те съветвам да си обираш крушите възможно най-бързо. След малко ще дойде Франк. Позвъни ми по телефона. А той няма чувство за хумор. Може да ти направи нещо лошо, хубавецо… Да не говорим, че и аз самата бих могла да ти сторя зло…
Този път аз вдигнах рамене.
— Толкова по-добре, тъй като трябва да си поговоря и с Франк. Жена му има намерение да го обвини в кражба. Честно казано, не виждам защо пък да не го стори. В тяхното семейство има пълно разделение на имуществото. Така е записано в брачния договор. Перлите са собственост на госпожа Митфорд и на никого другиго. Твоят Франк е просто крадец и това много лесно може да се докаже.
— Опитай се, драги. Човек винаги може да опита…
Някъде зад гърба ми нещо заскрибуца при вратата. Станах н погледнах натам. Вратата беше затворена и никой не влезе в синята стая. Зад гърба си чух нейния глас:
— Влез, Франк, влез. При мен е само едно частно ченге, което жена ти е наела. Ела и му тегли такъв пердах, че да запомни!
Пристъпих към вратата. Ако този тип беше наистина толкова ербап, както го представяше момичето, може би наистина щяхме да стигнем до бой.
Обаче не стигнахме. Силен удар в главата отзад ме залюля. Изохках и с несигурно движение посегнах към сакото си, под което държах своя автоматичен „Колт-38“. Тогава ме чукнаха по главата втори път. Този път още по-силно. Синият тапет започна бавно да се стича върху очите и мозъка ми, докато се удавих в тази синева.
