— Госпожо Митфорд, чувате ли ме?
Оказа се, че не е затворила телефона. Обади се. В квакането и имаше не толкова възмущение, колкото учудване:
— Това пък откъде го измислихте? Що за кретенско хрумване! Защо пък трябва да пуша марихуана?
— Не знам, госпожо. Просто така попитах.
— Сигурно нещо здравата ви е чукнало по главата и в нея всичко се е объркало. Дочуване, господин Барлоу. И ще ви помоля да ми се обаждате само когато имате да ми казвате нещо конкретно.
Тя затръшна слушалката. Аз подържах своята до ухото още малко, а после я оставих.
Известно време барабанях по бюрото с пръсти, пушех и мислех. Искаше ми се да си пийна още една чашка, но се отказах. Не бива да се пие на празен стомах. Днес бях ял малко и отново бях страшно гладен.
Намерих в телефонния указател телефона на Зара, в който бях предиобед. Веднага ме свързаха. Съгласиха се да извикат на телефона Джо Карпрайт. Но той толкова дълго не можа да се реши да си мръдне задника от стола, че започнах да се безпокоя. Най-накрая замрънка в слушалката:
— Кой е? Кой, мамицата му, ме безпокои?
— Здрасти, обажда се Питър Барлоу. Днес предиобед говорих с теб.
— О, помня, синко — гласът му определено омекна, — ти ми даде петачка.
— Що получиш още две петачки или, от мен да мине, цели две стотачки.
— Слушам те внимателно, синко, говориш приятни неща.
— Трябва ми допълнителна информация за Франк Митфорд.
— Някаква каша ли е забъркал?
— Така изглежда.
— Казах ти всичко, което знам. Ще се наложи да поразпитам момчетата. За кога ти трябва?
— Представи си — веднага. Специално ме интересува има ли някакви близки и по-сърдечни приятели, приятелки…
— За веднага много съжалявам, синко. Прекалено горещо е, та да се размърдам оттук за твоите глупави две стотачки. Утре, по същото време, сигурно ще знам нещичко…
— Джо, какво ще кажеш за три стотачки? Това е една съвсем красива сумичка.
— Не, синко. Дори за десет пъти повече няма да изляза оттук днес. Страшна жега е.
— Джо, аз наистина много държа на това. Ако не получа тази информация, съвсем ми е спукана работата…
— Съчувствувам ти, синко. Ужасно съжалявам, но аз си имам принципи. Никой не може да каже, че Джо Карпрайт няма принципи. Та нали точно по тази причина ме изхвърлиха от онзи парцал! Когато е горещо като днес, Джо Карпрайт си седи в бара и нищо не може да го накара да излезе оттам.
Усетих, че устните ми са напукани и ме болят. Внимателно ги облизах с края на езика си. Подутината на тила ми пулсираше с тъпа, прииждаща на вълни болка, а набъбналият ми нос деликатно напомняше за съществуването си. Почувствувах се стар, свършен човек. Джо Карпрайт имаше принципи.
Вече посягах да оставя слушалката, когато той отново заговори:
— Чакай, синко. Спомних си нещо. Ще ти го кажа срещу някой грош. Тоя Митфорд, като пристигна от Ню Йорк, се влачеше все с един друг художник, и той загубен като него, Джек Бовъри. Заедно си пробутваха номерата. Дори организираха обща изложба. Рецензиите бяха съкрушителни. Може би това ще ти свърши работа…
— Може би, Джо, благодаря ти. Случайно да знаеш адреса на другия?
— Ще го намериш в адресното бюро. Ако изобщо тоя Бовъри е все още в нашето градче.
До вратата нямаше звънец. Затова почуках. Още веднаж. Отговори ми неясно скимтене. Натиснах дръжката и влязох.
Не съм от хората, дето се шашват от какво ли не и застават с отворена уста, когато се окаже например, че някоя мацка има троен бюст или нещо подобно. Обаче трябва да си призная, че този път наистина се стъписах. Понеже това жилище беше голяма работа.
Отвсякъде ме гледаха стотици очи. Огромни, големи, средни и съвсем мънички. Взираха се в мен от стените, от тавана, че и от пода. Имаше зелени, сини, виолетови и дори пурпурни очи. Бяха неподвижни, но погледите им се забиваха в мен и ме пронизваха. Нарисувани красиво и старателно с маслени бои, те показваха, че този, който ги е изписал, си разбира от работата.
На тясното походно легло, поставено в ъгъла на просторната стая, лежеше най-странният тип, когото съм виждал през живота си. Беше облечен в избелели джинси и нещо, което приличаше на остатъци от пурпурен халат. Пурпурните парцали бяха превързани в талията с парче жица с яркоцветна изолация. Краката му бяха боси и мръсни. Косата — дълга и може би още по-мръсна. Няколко отделни, много дълги кичурчета косми образуваха брадата му. Когато си помръдна главата, забелязах, че към едното му ухо е прикрепен голям клипс с формата на разцъфваща роза.
Той се понадигна и ме погледна. Погледът му беше мъртъв и дълбок като каменовъглена шахта.
Дълго време ме гледа така, а после попита:
— Колко донесе? Преглътнах и вдигнах рамене:
— Какво трябваше да донеса?
— Не те ли праща Бил?
— Аз сам се пращам.
Той напълно загуби интерес към моята особа. Пак легна и като се загледа някъде в тавана, в кошмарните очи, рече:
— Върви си. Нямаш работа тук. Мислех, че те изпраща Бил. Впрочем мога да мина и без нова пратка. Имам още запаси.
Можех да се хвана на бас що за запаси са това. Бях се сблъсквал с не един наркоман.
— Господин Бовъри, искам да ви попитам нещо.
— Махай се. Не ме интересуват твоите въпроси.
— Не ви ли е любопитно кой съм и защо съм дошъл при вас?
Явно, съвсем не го интересувах, защото дори не помръдна, а продължи да се блещи в нарисуваните на тавана зъркели.
Огледах се за стол. Нямаше нито един. Затова се приближих до постелята му, енергично побутнах настрана краката му и приседнах.
Не реагира.
Запалих цигара и започнах да мисля по какъв начин поне малко да го раздвижа. Хрумна ми, че два яки шамара биха му се отразили добре, но все още беше рано за подобно лечение. Опитах другояче:
— Няма да има повече пратки от Бил.
Прояви слаб интерес, но бързо му мина.
— Нали си плащам…
— Не става дума за парите. На Бил просто му е писнало от теб. Не те обича вече.
Позамисли се, но не личеше да е особено засегнат от новината. Продължаваше упорито да се взира в тавана.
— Много важно. Разкарай се при твоя Бил. Ще си намеря от другаде.
Явно, типът нямаше проблеми с доставките. Налагаше се да премина на друга вълна.
Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си и измъкнах от него юбилейната значка на Филаделфийското ловджийско дружество от 1909 година. Много красива значка. Голяма, блестяща, с изобилие от интересни заврънкулки.
Бутнах му я под носа и я задържах там достатъчно дълго, за да я види, и после бързо я прибрах в джоба си. Предпочитах да не се вглежда в нея внимателно.
— Охо, ченге! — измрънка той немощно. — Изнасяй се от тук, полицай. Нищо не можеш да подушиш при мен…
— Напротив, скъпи, вече подуших. Достатъчно, колкото да отидеш в пандиза, а там няма да има никакви
