— Мога да ви уверя, че този вид смърт не е от приятните. Връзват човека за стола и го заключват в бетонната камера. После в тавана се отваря малко прозорче, през което се хвърля циановодород. Той пада в съд с вода, поставен до краката на осъдения. Очите ви ще бъдат завързани, когато ще чуете плясък и съскане. Естествено ще решите, че за нищо на света няма да си поемете дъх, но рано или късно ще започнете да се задушавате, ще отворите уста и ще вдъхнете…
— Не съм убил Кейт, не съм я убил аз… — изфъфли той неясно.
Станах и се огледах.
— Къде е телефонът? Трябва да се обадя на жена ви.
Франк преглътна и изломоти:
— Не бива да се обаждате на жена ми, не бива…
Усмихнах му се приятелски:
— Бях нает, за да ви намеря. Намерих ви. Сега трябва да уведомя клиентката си. Фирмата на Питър Барлоу никога не разочарова своите клиенти. И освен това трябва да дрънна на лейтенант Дълт, нека веднага дойде тук…
— Не бива да се обаждате на жена ми, не бива да се обаждате… — повтаряше той като навит. — Не бива да звъните на лейтенанта, не съм я убил аз…
Не открих в стаята телефон. Но сигурно беше някъде тук, понеже Митфорд беше телефонирал на приятеля си от вилата. Реших да хвърля по един поглед и на останалите помещения. Приближих се до страничната врата. Тя вероятно водеше към спалнята.
Митфорд ми прегради пътя и заслони вратата с тялото си.
— Не бива, не бива. Не влизайте там. Там няма телефон, там няма нищо… Аз не съм я убил… не съм аз… — повтаряше тъпо и явно нямаше намерение да се отдръпне.
Грабнах го енергично за реверите на сакото и го отместих настрана. Не се съпротивяваше, само продължаваше да ломоти своето „не бива“ и да ме гледа умолително.
Натиснах дръжката, блъснах вратата и влязох в съседната стая. Разбира се, имаше телефон — на ниската масичка до широкия двоен диван. А на дивана седеше облечената с тъмен костюм госпожа Ийв Митфорд и пушеше. Очите й блестяха, а тлъстата й гуша се беше плисирала в провиснали гънки. В дясната си ръка държеше пистолет. Дулото му беше насочено недвусмислено към мен.
Облизах устните си и рекох, както си беше:
— Тъкмо исках да ви се обадя. Не очаквах да ви заваря тук.
Тя ме погледна и се усмихна. Не бих казал, че това беше особено приятна усмивка. Сигурно така се усмихва кобрата, преди да забие зъбите си във врата на своята жертва.
— Ти се оказа умен — започна, — много умен. Обичам такива мъже. Щяхме да сме си лика-прилика с теб. Как разбра, че Франк е тук? И защо ти беше нужно да го плашиш? Той и без това е перкулясал от шубе, ще вземе да ми се поболее.
— Мога ли да седна? — попитах.
Госпожа Митфорд посочи с пистолета табуретката до голямата тоалетна масичка, на която бяха наредени безброй шарени бурканчета и тубички. Седнах на табуретката.
— Защо го плашеше? — повтори въпроса си. — Наистина ли допускаш този будала да е застрелял момичето?
— О, не, никога не съм вярвал в това — признах си аз искрено. — Исках само да го поуплаша, та да ми даде необходимите сведения. И мисля, че щях да успея, госпожо. Но той е съвсем извън релсите. Поне така изглежда. Съзнанието му е замъглено от наркотика и го гони страхотно шубе. Страхува се, че ще му видите сметката — така, както на неговата любима.
Тя остави цигарата си на пепелника, който държеше върху коленете си.
— Откъде ти е дошло наум, че аз имам нещо с убийството?
— Е, колко му беше да се досетя. — Опитвах се гласът ми да звучи естествено. — Бързо се досетих. Мога да ви обясня, ако нямате нищо против, госпожо…
Изкикоти се със своя приличен на квакане смях:
— Искаш да спечелиш време, умнико. Но нека бъде на твоето. Дрънкай, реди историята си.
— Мога ли да запуша?
— Не се осмелявай да пъхнеш ръка в джоба си, защото ще те направя на решето. Ще минеш и без цигара.
Кимнах с разбиране.
— Нямам оръжие, госпожо, но ми е ясно, че вие няма да ми повярвате. И така, да започнем от самото начало. Първо, аз бях страшно учуден, че сте избрали тъкмо мен — частния детектив с най-калпавата репутация от всички колеги в нашия град. Едва след това разбрах защо съм ви бил нужен. Необходима ви е била изкупителна жертва, а аз с тази репутация бях най-подходящият. Но тези неща ги разбрах чак после. В началото не ми хареса марихуаната…
— Каква марихуана?
— В стаята, в която ме приехте, смърдеше на марихуана. А вие в никакъв случай не приличахте на любителка на тази трева. Видя ми се много странно. После научих, че вашият съпруг пуши марихуана, а вие се опитвахте да ме убедите, че той се е чупил и не знаете къде се намира. Може би в същото време е бил в съседната стая? А може би миг преди това е заминал за тази вила? Но всичко това проумях много по-късно. Уверих се, че вие сте убили момичето, след като снеха лейтенант Дълт.
Тя вдигна рамене:
— Не разбирам какво общо имам аз…
— Имате, госпожо, имате — горещо я уверих аз. — Когато онова момиче ме чукна по главата и ме изключи от играта, някой го е убил. Веднага след като се съвзех, пристигнаха ченгетата. Някой ги уведомил. Този някой можеше да бъде само убиецът. Никой освен него не е знаел за убийството. Той е побързал да ги уведоми, та да ме сварят с бисерната огърлица в джоба. В момента, когато измъкнах перлите от джоба си, разбрах, че съм бил избран за изкупителна жертва… И, честно казано, веднага си помислих за вас…
Погледнах я и пак попитах:
— Мога ли все пак да запаля?
— Не се превземай! Продължавай! Това, което говориш, е интересно.
Облизах още веднаж засъхналите си устни и продължих съгласно желанието й:
— Помислих си за вас. Но тогава тази мисъл беше само предположение. Уверих се, че не греша, когато снеха лейтенант Дълт. Само вие сте можели да съобщите в прокуратурата, че са ме пуснали. Никой освен вас не знаеше. А на вас самият аз се обадих по телефона, щом се върнах у дома. Тогава вие сте се уплашили, че съм на свобода и планът ви се проваля. Започнали сте да действувате. Обадили сте се в прокуратурата, за да ги информирате, че полицията е пуснала на свобода онзи тип, с чийто пистолет е била застреляна стриптийзьорката. Само убиецът знаеше за пистолета… За перлите — също. Та щом научих, че при обаждането до прокуратурата е станало дума и за двете неща, вече нямах ни най-малко съмнение…
Тя пак се засмя с неприятния си кикот:
— Умен си, дяволе. Но въпреки това те пратих за зелен хайвер. Сам си набута главата в примката. И в най-смелите си мечти не смеех да се надявам, че планът ми ще се осъществи толкова успешно. Наредих на Франк да се обади на онази и да я предупреди за твоето посещение, като я посъветва да се държи твърдо и да те изхвърли. Аз само се надявах, че ще оставиш у нея визитната си картичка и повечко отпечатъци от пръстите си. При твоята репутация и моите показания, че съм те изпратила там, това щеше да бъде достатъчно да те заподозрат в убийство. А пък ти като теле позволи да те чукнат по тиквата и всичко стана още по-лесно…
— Жалко за момичето — промърморих, — можеше да си поживее!
— Не можеше! — Гласът й стана остър като бръснач. — Не можеше. Тя посегна към моята собственост. Трябваше да бъде наказана. И беше наказана. Никой не може безнаказано да се подиграва с Ийв.
— Ама нали можехте да й вземете перлите. Сигурно щеше да ви ги върне.
— Не е работата в перлите, идиот такъв. Става дума за Франк. Когато преди две години се омъжих за него, ме предупреждаваха, че един божи ден ще избяга с първата попаднала му въртиопашка. И тогава се зарекох, че това никога няма да стане… Заклех се, че няма да допусна…
