Обърнах се кръгом и се насочих към таксито. Стараех се да вървя бавно и спокойно, без да показвам колко много държах да се отдалеча по-бързо от тях. Изминах така може би десетина крачки.
Викът зад гърба ми прозвуча като спукване на надута хартиена кесия, която някой е ударил с ръка:
— Ей, ти! Почакай!
Беше гласът на полицая с дъвката. Застанах като истукан и изстинах като покойник в хладилника на градската морга. Почувствувах, о, как осезаемо почувствувах, че имам гръб и врат.
— Върни се! — Гласът на ченгето беше категоричен и нетърпящ възражение. Глас на ченге, което не разбира от шеги.
Шофьорът на таксито, към което се приближавах, ме загледа с огромен интерес. Бавно се обърнах. От отворената врата на полицейската кола се подаваше ченгето. Беше се озъбил в приятелска усмивка. В протегнатата си ръка държеше моята шапка.
— Забрави си шапката — рече, — ужасно си разсеян, братче…
Навлязохме в тесния каньон. Пътят ставаше все по-изровен и макар колата да беше със солидни амортизатори, за малко да си отхапя езика, докато казвах на шофьора:
— Спрете тук, моля ви. Пристигнахме.
Той спря колата и ме погледна неприязнено:
— Боже, каква мъка е с тия клиенти! За какъв дявол ви е прихванало да се влачите нощем из пущинаците…
Посегнах към портфейла си и извадих няколко банкноти — много повече от сумата, която показваше броячът на таксиметъра. Погледът на шофьора видимо омекна, но той не престана да мърмори:
— Ако не ви бях видял да слизате от полицейска кола, за никакви пари не бих тръгнал с вас. Такива нощни пътувания извън града са опасни. Не един шофьор на такси го е разбрал на собствения си гръб!
Нямах ни най-малко желание да разговарям с него. Мълчаливо му подадох парите и слязох. Той започна да обръща. В тесния каньон не му беше лесно да го направи. Изчаках го да потегли. Фаровете ме ослепиха за миг, но веднага след това забелязах червените звездички на отдалечаващите се стопове. Останах сам.
Няколко секунди стоях неподвижно, опитвайки се да свикна с тъмнината наоколо. Адаптирах се лесно. Не че имам очи на прилеп, а просто защото се оказа, че тъмнината не беше непрогледна. Светеха луната и звездите. Хиляди, милиони звезди. Вече не помнех кога за последен път бях виждал толкова много звезди. Небето над Лос Анжелос е беззвездно, обвито с пелена от автомобилни газове и осветено от отблясъците на разноцветни неони.
Помислих си, че предпочитам звездите пред неоните. Дишах с пълни гърди. Въздухът беше чист и свеж, просмукан от аромата на трева, цветя и цъфнал жасмин. Задухът, който ме придружаваше от толкова време, изчезна. Остана сред напечените стени, сред отровените с бензинови пари каньони на улиците, в баровете и телефонните кабини.
Прииска ми се да легна сред тези треви и храсти, да дишам ароматния въздух и да се взирам в звездите. Но не можех да направя това. Трябваше да бързам. Да бързам адски, ако не исках в най-скоро време първият срещнат полицай да ме набута в затвора, откъдето при така благоприятно стеклите се обстоятелства водеше пряка пътечка към камерата с циановодород. Трябваше да издиря убиеца. И да докажа вината му.
С тъга си помислих за моя пистолет, който лежеше сега като веществено доказателство в сейфа на градския полицейски участък, и тръгнах надясно, към разклонението на каньона. Там се виждаше стълб с табелка. Нямаше нужда да паля кибритена клечка, та да прочета на нейната светлина какво пише. Светлината на месечината беше достатъчна.
Надписът гласеше:
Навлязох в територията на частната собственост на семейство Митфорд. Изминал бях може би към двеста ярда, а може би и малко повече, когато иззад завоя се показа обляна от лунната светлина поляна. В сребристата светлина пред мен изникна странна сграда — нещо като кръстоска между къщичката на Баба Яга и горната част на миниатюрен трансатлантически кораб. Цялата вила беше надупчена с кръгли корабни илюминатори. Няколко от тях светеха.
Приближих се и се опитах да надникна през най-близкия. Не видях кой знае какво. Част от стените и плещите на някакъв мъж със светло сако. Беше с гръб към мен и не виждах лицето му.
Отидох до вратата. Не почуках. Просто внимателно натиснах дръжката и след това бутнах вратата. Тя се отвори безшумно. Влязох. Помещението беше ниско, облицовано с ламперия от тъмно дърво и поразително приличаше на корабна кабина. На стените бяха закачени стари морски карти, барометри и изсушени морски звезди. Обаче не миришеше на море и водорасли. В стаята се носеше сладникавата миризма на марихуана. Просто смърдеше на марихуана.
Мъжът със светлото сако не изглеждаше учуден. Гледаше ме равнодушно със зачервените си очи и мълчеше.
Свалих си шапката и я хвърлих на голямото кожено кресло.
— Добър вечер — казах. — Господин Франк Митфорд?
Той поклати апатично глава, без да се помръдне.
Седнах удобно в другото кресло, преметнах крак върху крак и запалих цигара.
— Моля ви, седнете — предложих му вежливо. — Искам да поговоря с вас.
Митфорд седна като автомат и продължи да се взира в мен с кръвясалите си, нищо неизразяващи очи.
— Аз съм Питър Барлоу от детективската агенция на Питър Барлоу. Днес сутринта, а в същност вчера сутринта — поправих се, поглеждайки големия старомоден часовник във форма на едновремешен кораб на отсрещната стена — вашата съпруга ме нае…
Той кимна с безразличие.
— …ме нае, за да ви издиря и да ви накарам да се завърнете в къщи. Освен това трябваше да намеря и да взема бисерната огърлица, собственост на съпругата ви, която вие сте подарили на госпожица О’Туул. Та така значи, отидох аз при госпожица О’Туул да си поприказваме малко с нея. Исках да уредим работата со кротце, со благо…
Продължаваше да мълчи, а зачервените му очи бяха безизразни като очите на преживяща крава. Почувствувах се страхотно уморен, сякаш бях преживял хиляда години, че и отгоре.
— Да ви се намира нещо за пиене? — попитах го.
Посочи ми барчето в ъгъла. Станах, приближих се до барчето, намерих бутилка уиски. Налях си два пръста в чашата, изпих го. После повторих цялата операция. Върнах се на креслото, пак метнах крак върху крак и продължих разказа си:
— И така, отидох при госпожица О’Туул. Поговорихме си с нея, но не можахме да стигнем до разбирателство. Изведнъж някой тропна при вратата, а тя каза, че идвате вие. Явно, че ви очакваше. И след това ме прасна по главата. Загубих съзнание. А когато се свестих, тя вече беше мъртва. Застреляна с моя пистолет. В джоба си намерих перлите на съпругата ви. Някой беше успял да уведоми ченгетата. Те ме свариха там и са убедени, че аз съм убил момичето…
Прекъснах, за да чуя какво ще каже. Той не каза нищо, затова се върнах към темата:
— Всичко показва, че вие сте пречукали малката. Тя чакаше именно вас. Уплашили сте се от жена си и от скандала. Решили сте да използувате ситуацията и да набутате мен в тази история.
— Не съм я убил аз — изрече тихо, — не съм убил Кейт…
Вдигнах рамене.
— Засега полицията все още си мисли, че съм я убил аз. Но лейтенант Дълт е на друго мнение. Доказателство за това е фактът, че ме пусна от ареста. Страхувам се, че вие ще свършите в газовата камера, господин Митфорд…
Забелязах в очите му някакъв израз, може би сянка от страх. Явно, думите ми бяха започнали полека- лека да проникват в замъгленото му от марихуаната съзнание. Реших да нанеса поредния удар:
