— Но нали той се върна разкаян и уплашен, щом го заплашихте с полицията. После ви помогна да я насочите по следите ми, пристигна тук и чакаше послушно, без да го е грижа какво ще стане с приятелката му.
— Никой не може безнаказано да се подиграва с Ийв — повтори тя упорито, — никой и никога. Това момиче трябваше да бъде наказано.
Погледът й беше поглед на човек, който провъзгласява слова на просветление свише. Такъв поглед имат само вдъхновените проповедници и някои обитатели на психиатричните клиники. Тя действително вярваше, че госпожица 0’Туул е трябвало на всяка цена да бъде наказана. За нея този въпрос не подлежеше на обсъждане.
Исках да прибавя нещо, но после се отказах.
Тя замълча, вглеждайки се някъде зад рамото ми, в някаква невидима за мен точка на стената. Правеше впечатление на отсъствуваща е мислите си от тази стая. Дулото на пистолета, което досега беше насочено право в корема ми, леко се наклони надолу. Започнах да претеглям шансовете си. Един рязък, лъвски скок…
Изведнаж Ийв Митфорд дойде на себе си. Дулото зае предишното си положение. Тя извика:
— Франк! Ела тук!
Франк влезе. Застана до мен, равнодушен, с тъп поглед и безводно отпуснати до тялото ръце.
— Франк, ти чу ли нашия разговор?
Той кимна апатично.
— Чу ли, че тази пачавра трябваше да бъде наказана?
Не отговори. Тя повтори с леко повишен тон:
— Повтори, че трябваше да бъде наказана! Заповядвам ти!
Франк мълчеше. В очите на жена му светнаха опасни пламъчета.
— Франк! — Дулото на пистолета едва-едва се отмести към него. — Веднага кажи, че тази развратница трябваше да бъде наказана!
Аз се намесих полугласно:
— Кажете, не бива да противоречите на госпожа Ийв…
Погледът й ме стрелна:
— Затваряй си човката!
— Трябва да бъде наказана — изломоти Франк с тенекиения глас на „точно време“ от телефона.
Тя се усмихна:
— Добре, Франк. Обичам, когато си послушен. И веднъж за винаги запомни, че в бъдеще всяка развратница, която поиска да те отнеме от мен, ще бъде наказана. Ще бъде наказана!
Отново равнодушно кимване с глава.
— И още нещо. — Гласът й се снижи до съскало. — Ако подобна история се случи още веднъж, н ти самият ще бъдещ наказан. Запомни това добре!
Никаква реакция.
— Ставай! — Тя се надигна от дивана и посочи с дулото на пистолета към мен. — Ставай, умнико. Ще се поразходим из двора. А ти, Франк, намери лопата. Виж в килера за противопожарния инвентар до входа.
Той излезе, без да каже нито дума. Аз продължавах да седя.
— Ставай де! Какво чакаш?
— Никъде няма да изляза, госпожо. Няма да ги облекчавам работата.
Хрумна ми, че с огромно удоволствие бих си пийнал глътка уиски. И същевременно сам се учудих, че в момент като този ми идват в главата такива глупави мисли.
— Никъде няма да отида, госпожо — повторих.
Не можех да позная гласа си. Това беше гласът на някакъв неизвестен човек, на някакъв мъж, когото аз не познавах. Звучеше съвсем приятно.
Тя направи още една крачка към мен:
— Казвам ти за последен път. Ставай!
Наистина го казваше за последен път — не се съмнявах в това. Бавно-бавно се надигнах от табуретката. Краката ми бяха омекнали и безсилни, целият бях омекнал и безсилен, като че ме бяха прекарали през сокоизстисквачка. Позволих си да кажа:
— Госпожо, нищо няма да спечелите, като ме убиете. Лейтенант Дълт знае, че съм тук. Ще ме търсят…
Отново кикот, приличащ на квакане.
— Вече те търсят. С обвинение в убийство. И ще бъдат ужасно разочаровани, като не те намерят. Ще бъдат неутешими, че си им се изплъзнал. А в същото време ти ще бъдеш изключително добре скрит, на два метра под земята. Хайде, мърдай!
Мръднах. Приближих се към нея с една крачка, с една мъничка крачка.
— Не насам! Към вратата!
От мен до нея имаше най-малко три ярда. Прекалено много, за да мога да скоча, преди тя да натисне спусъка.
Бавно се полуизвърнах. И тогава вратата се отвори и на прага застана Франк Митфорд с лопата в ръка. С крайчеца на окото си забелязах, че тя насочи погледа си към него и в същата секунда се хвърлих на пода, опитвайки се да стигна до краката й.
Стигнах. Дръпната рязко, тя падна по гръб и събори някакво столче. Шумът от падането на тежкото тяло и трясъкът на обърнатия стол се смесиха с грохота на изстрелите. Не изпусна пистолета и не загуби ума и дума. Третият изстрел беше точен. Усетих тъп удар в лявото си рамо. Пуснах краката й и се строполих на пода. И в този миг във въздуха блесна острието на лопатата, а старателно фризираната глава на госпожа Ийв странно потрепера и се обля в кръв.
После дойдоха следващите удари и скимтящият й писък замря. Беше мъртва, но той продължаваше да удря, съсредоточено и прецизно, влагайки цялата си сила, цялата си омраза.
Без да обръщам внимание на парализиращата болка, която се разливаше на горещи вълни в лявата половина на тялото ми, допълзях до пистолета на пода. И едва след като го усетих в ръката си, викнах:
— Престани! Стига!
Франк замря с вдигната нагоре лопата. Очите му, широко отворени и заобиколени с червени кръгове, се втренчиха в мен. Остана още миг неподвижен, а след това отпусна лопатата, която чукна в пода до онова, което преди двадесетина секунди беше опасната госпожа Ийв Митфорд.
Устните му беззвучно мърдаха, а на лицето му беше изписан израз на безкрайно учудване?
— Няма що, добре я нареди — изрекох аз тихо.
— Тя, тя… — избръщолеви той — тя уби Кейт, разбираш ли? Тя я уби… Защо я уби?
С мъка станах от пода и отидох до телефона. Главата ми се въртеше. Паднах без сили на креслото. Оставих пистолета до телефона. Снех слушалката и набрах номера.
Служех си само с едната ръка. Не беше особено удобно.
След малко чух сънливия глас на лейтенант Дълт. Без да му позволя да каже каквото и да било, рекох:
— Аз съм във вилата на семейство Митфорд. Вземи със себе си няколко от своите момчета и веднага ела тук. Нищо, че си снет. Утре всичко ще се изясни и никой няма да ти държи сметка за нищо…
Дълт ме прекъсна и трескаво започна да пита какво се е случило.
Нямах сили да му обяснявам. Изрекох само:
— Нищо особено. Тук при мен е господин Франк Митфорд. Господин Митфорд иска да направи важно признание.
Информация за текста
© 1976 Йежи Шеверски
© 1982 Лина Василева, превод от полски
