Почувствувах върху себе си тежестта на погледите от седем чифта очи. Добре познавах една от присъствуващите в стаята личности, но не позволих да се разбере това. Впрочем въпросната личност също не промени каменния израз на лицето си.
Загледах се в немладата жена с навита на ролки коса, облечена с пеньоар. Очите й бяха разплакани и подпухнали.
— Госпожа Водницка?
Тя кимна и подсмръкна.
— Госпожо, много ми е неприятно… Представям си колко зле се чувствувате, но за съжаление трябва да поговорим веднага. Ще можете ли?
Отново кимна, без да каже нито дума.
— В такъв случай нека отидем в другата стая. Тя стана и за пръв път чух гласа й:
— Не може ли в кухнята?
— Добре, може и в кухнята — съгласих се аз послушно. Огледах още веднаж присъствуващите и казах: — Моля всички останали да отидат в стаите си. Ще разговарям с всеки от вас насаме.
Кухнята беше просторна и чиста. Седнахме край покритата със синя мушама маса.
— А сега ви моля — започнах меко, — да ми разкажете всичко.
— Карол е мъртъв — прошепна тя тихо и замлъкна.
— Вашият съпруг е убит. Това вече не може да се поправи. За съжаление. Но човекът, който го е убил, трябва да понесе наказанието си. Нали сте съгласна с мен?
— Карол е мъртъв — повтори жената безпомощно. — Убиха го. Той никому не е сторил зло. Защо го убиха?…
— Тъкмо това искам да разбера. В състояние ли сте да отговаряте на въпросите ми?
Кимна утвърдително.
— Тогава да започнем. Кои са всичките тези хора?
Не ме разбра.
— Питам кои са тези хора, които се намират във вашия дом.
— Гости. Просто гости.
— Всички ли?
— Е, не всички — измънка тя. — Не всички. Освен тях у нас са Стефан и Беата…
— Кой е този Стефан?
— Стефан Шилницки. Моят племенник.
— Тук ли живее постоянно?
— Не. По-рано живееше тук. Сега е в Лодз. Следва във филмовата школа… Пристигна онзи ден…
— Значи, също е гост. А вие казахте…
— Нищо не разбирате — рязко ме прекъсна Водницка. — Стефан не плаща. Нали е дошъл на гости у роднините си…
— А другите гости плащат ли?
— Разбира се. Щом са гости…
Въздъхнах тежко и запалих цигара, без да поискам разрешение.
— Нека да започнем още веднаж от самото начало. Стефан Шилницки е пристигнал онзи ден от Лодз, но той не е гост, защото не плаща. Беата също не е гост. Това означава, че тя също не плаща.
— На Беата аз й плащам. Хиляда и петстотин злоти на месец. Сама не бих могла да се справя. Карол е толкова непрактичен… — тя изведнъж си припомни, че съпругът й е мъртъв, и млъкна е отворена уста.
Започнах да разбирам ситуацията.
— Значи, вие приемате гости на пансионни начала?
Водницка замига бързо-бързо с подпухналите си клепачи.
— О, не, моля ви! Какъв ти пансион… За него човек трябва да има позволение, квалификация… Не ме разбрахте добре. Просто нашата къща е разположена в красива околност. Наоколо е гора, макар че в същност сме във Варшава, та затова разни познати идват у нас за съботите и неделите. Не всеки иска да заминава през почивните дни далече от града. А до нас е близичко. С автобус се стига до самото място. Удобно е, тихо…
— Но те ви плащат за пребиваването си тук? Жената пренебрежително махна с ръка.
— Ами, колко ли плащат! Колкото да ми върнат разходите за храната. Грошове. За съжаление не сме в състояние да храним толкова народ. Карол има скромна пенсия. — Тя непрекъснато забравяше, че Карол Водницки не е сред живите.
Усмихнах й се приятелски.
— Госпожо Водницка, напразно се оправдавате пред мен. Аз не съм от стопанската милиция и дори да искам, не мога да контролирам доходите ви. Въпросът е много по-сериозен. Моята цел е да открия убиеца на вашия съпруг. И вие искате същото. Затова ви моля да бъдете искрена и да ми помогнете. Напълно искрена, госпожо.
Млъкнах за миг, погледнах я внимателно и прибавих, наблягайки на всяка дума:
— Добре ли познавате всички свои гости?
Водницка наведе очи.
— Не всички. Но — побърза да прибави тя — някои от тях са идвали по няколко пъти…
— Кои по-точно?
— Господин Рилски и господин Квирин. Те са много почтени хора.
— А другите?
— Другите също са почтени, моля ви се, у нас непочтени не идват.
— Кои са те?
— Госпожа Флора Квашневска и господин Тобиаш Салабурски.
— Що за хора са те?
— Госпожа Квашневска е собственичка на оказионен магазин. Салабурски е счетоводител… в една кооперация. Госпожа Флора е идвала у нас вече няколко пъти. Господин Салабурски дойде вчера за първи път…
— Кога пристигнаха тези ваши гости?
— В събота. Тоест вчера. Нашите гости винаги идват в събота следобед. Поднасяме следобедна закуска, после — вечеря. Снощи бях направила за вечеря торта с ягоди. Тортата с ягоди е една от атракциите на гостуването у нас по това време на годината.
— И така — рекох аз, — вече си поизяснихме някои неща. А сега бъдете така любезна да ми разкажете поред всичко, което се случи във вашия дом вчера.
Водницка започна да разказва. Говореше объркано, хаотично, повтаряше се, отдалечаваше се от темата. Често трябваше да я прекъсвам и да й задавям допълнителни въпроси. Не записвах отговорите й. Имаше време за това. Щях да я разпитвам официално поне още няколко пъти — подробно, с протокол и със спазване на необходимия ритуал. Засега просто исках да си изясня общата картина.
Оказа се, че всички гости са пристигнали във вилата между петнадесет и шестнадесет и половина часа. В седемнадесет часа закуската била поднесена на верандата. Помърморили малко против осите, крито им досаждали. Господин Карол не бил с тях на закуската. Чувствувал се нещо недобре. Сърцето. Лежал в стаята си и четял книга.
В осемнадесет часа цялата компания тръгнала на разходка из гората. Вилата на Водницки се намирала в същност сред гората, така че те не се отдалечили много. Домакинът все така седял в стаята си и четял. Върнали се точно за новините по телевизията. В двадесет часа започнала вечерята. Водницки помолил да му занесат храната в стаята. Но около двадесет и един часа слязъл долу при гостите.
— Как се държеше? — попитах я.
— Беше много любезен с гостите. Стараеше се да ги забавлява, започна да разказва вицове. Всички се смееха и също започнаха да разказват разни забавни историйки. Особено господин Квирин. Той винаги най умее да измисля такива неща… Но някъде след около час съпругът ми май че се почувствува още по-зле, защото изобщо млъкна. След петнадесетина минути се извини и се прибра…
— От какво се оплакваше съпругът ви? Тя разпери безпомощно ръце:
— Трудно е да се каже. Знаете как става понякога. В края на войната бе тежко ранен. Едва оживя. И
