после никога вече не беше напълно здрав. Все нещо се обаждаше. Ту сърцето, ту черният дроб, ту нервите… Известно време дори подозирах, че само се глези и му няма нищо. Но се оказа, че наистина е болен. Преди три години се пенсионира по инвалидност. Престана да работи и се почувствува още по-зле. Не минаваше седмица, без да прекара поне няколко дни в леглото.
— Затова вие не сте се учудили, когато той неочаквано напуснал компанията?
— Напротив! Бях сериозно разтревожена. Пред чужди хора Карол винаги се стараеше да се държи наперено дори когато не се чувствуваше добре. Щом вече беше решил да се включи в някакво приятелско събиране, винаги издържаше до края. Такова нещо като вчерашното се случи за първи път.
—- И какво стана после?
— Разговаряхме още около половин час, след това господин Рилски напомни, че е време за сън. Повъртяхме се още няколко минути на верандата и всички отидоха по стаите си.
— А вие?
— В кухнята разпоредих набързо на Беата какво да приготви за следващата сутрин и побързах да отида при мъжа си. Бях наистина много разтревожена. Заварих го в нашата спалня…
— Лежеше ли? Зле ли му беше?
— Представете си, съвсем не. Очаквах да го сваря в леглото или да взема лекарство, а го намерих много оживен. Пушеше и телефонираше.
— Присъствувахте ли на разговора?
— Той изобщо не разговаря. Не можа да се свърже. Започна страшно да ругае. Карол, господине, беше много възпитан човек, но когато нещо го извадеше от равновесие, беше в състояние да се изразява твърде грубо… — Госпожа Водницка леко се зачерви.
— А не знаете ли на кого се опитваше да се обади?
— Знам. Ядосваше се, че го няма в къщи. Защото той се обаждаше на Павел. На Павел Кочински. Той беше най-добрият приятел на Карол, заедно са били партизани.
— Какво стана след това?
— След това ли? Просто му заповядах веднага да се съблече и да си легне. Опъваше се, но в края на краищата отстъпи. Той винаги в края на краищата отстъпваше… Дадох му капки за сърцето, угасих лампата и си легнахме.
— Не попитахте ли мъжа си защо иска да се свърже с Кочински?
— Не, господине. Нима това е толкова важно? Той все си имаше свои си работи с този Павел. Разни мъжки работи, за които не разговаряше с мен.
Замислих се какво ли имаше пред вид Водницка, като говореше за „мъжките работи“. Може би ставаше дума за срещи на чашка? А може би двамата възрастни мъже са ходили „при мадами“? Усмихнах се вътрешно, понеже такова обяснение ми се виждаше малко вероятно. Госпожа Водницка спомена за този факт твърде спокойно.
— Заспах бързо — продължи тя тихо. — Бях много уморена. Винаги се уморявам в деня, в който пристигат гостите. Той се въртеше и мърмореше нещо под нос… А когато през нощта се събудих, веднага забелязах, че го няма в леглото. Запалих лампата. Не беше в спалнята. Погледнах часовника. Наближаваше три часът. Разтревожих се. Никога не беше ставал през нощта. Изчаках десетина минути. После наметнах пеньоара си и излязох в коридора. Още на стълбите забелязах, че в стаята долу лампата свети. Слязох. И го намерих… мъртъв. Мъртъв… — Жената заплака отново.
Тактично я изчаках да се успокои. Когато престана да плаче, я попитах меко:
— Можете ли да си припомните нещо? Важно е. От момента, в който излязохте от спалнята, до момента, в който открихте покойника, не забелязахте ли нещо, което може да ни заведе до някаква следа?- Нещо странно или дори съвсем обикновено? Просто нещо, за което преди малко не ми споменахте?
— Какво ли бих могла да забележа? Той беше мъртъв…
— Аз самият не знам какво бихте могли да забележите — признах й искрено, — просто ви питам. С надежда, че може би ще си припомните нещо.
Понеже тя мълчеше, подканих я:
— Разкажете, ако обичате, още веднаж какво видяхте, след като излязохте от спалнята.
— Видях светлина. Лампата долу беше запалена.
— Горе в коридора тъмно ли беше?
— Да… Макар че, ах, да, спомням си! Вратата на стаята на моя племенник беше открехната… От нея падаше ивица светлина… Господине! — изведнъж викна тя уплашено. — Господине, това е май че наистина странно! Как мислите?
Разтърках челото си и честно си признах:
— Госпожо Водницка, засега нищо не мисля. Засега просто събирам фактите. Фактите са най-важното нещо.
Изпих остатъка от кафето, което ми бяха поднесли в голяма фаянсова чаша. Кафето беше силно и веднага ме изправи на крака. Усещането за сънно замайване, което ме измъчваше от мига на събуждането, най-сетне се разнесе и вече усещах, че мога да работя интензивно. Поблагодарих мислено на госпожица Беата, която ни бе предложила кафето по собствена инициатива. Впрочем госпожица Беата се оказа много разумна особа. Тя отговори изчерпателно на всички мои въпроси и нейните показания внесоха доста нови елементи.
Преди всичко в тяхната светлина излизаше, че през нощта никакъв чужд човек не е можел да се вмъкне в къщата. Самата тя вечерта била затворила капаците на прозорците и ги закачила отвътре. Също така старателно затворила предната и кухненската врата, пуснала резетата и сложила веригите. Беата беше готова да се закълне, че когато госпожа Водницка открила трупа и всички били на крак, сама лично проверила дали вратите са затворени. Били затворени. Капаците на прозорците — също.
— А защо в същност проверихте? — попитах подозрително.
Тя ме погледна, сякаш не бях съвсем с всичкия си.
— Та защо да не проверя? Любопитно ми беше откъде може да се е промъкнал този бандит. Или пък, пази боже — прибави Беата тихо, — да не би аз да съм забравила да затворя нещо както трябва… Защото тогава аз щях да бъда виновна…
— Но не бяхте забравили, нали?
— Разбира се — обиди се Беата, — аз никога не забравям задълженията си. Такава съм си.
Зададох й след това още куп въпроси. Тя отговаряше охотно, без възражения. Беше доста наблюдателна, а и не се налагаше да й измъквам думите с ченгел от устата. Бих казал дори, че разпитът на госпожица Беата беше истинско удоволствие. Накрая тя предложи да ни направи кафе. Приех предложението с ентусиазъм, а и сержант Видерко, който присъствуваше на разпита, не отказа.
— И така, Видерко — рекох, — можем да направим малко обобщение…
—- Тъй вярно, другарю поручик — уставно се съгласи Видерко.
— Да бяхте оставили най-сетне тия официалности — измърморих. — Друг път ще имате възможност да ги демонстрирате, а сега искам да си поговорим човешки.
— Тъй вярно, другарю поручик! — изпъна се сержантът с явно желание да скочи от стола и да застане „мирно“. Изключено беше да се разбереш с Видерко. Махнах с ръка и продължих:
— Значи, така, да обобщим ситуацията. Семейство Водницки са приемали през уикендите гости на пансионни начала. Вчера вечерта във вилата е имало осем души. Водницки, Водницка, нейният племенник Шилницки, прислужничката Беата — това са домашните. Гостите — юристът Рилски, госпожа Квашневска, господин Салабурски и безценният господин Квирин, който умее така добре да забавлява компанията. След вечерята всички легнали да спят. Карол Водницки бил видимо ядосан от нещо. Опитвал се да се обади по телефона на своя приятел. През нощта станал и слязъл в столовата на партера. Там бил убит. Убийството открила Водницка, разтревожена от отсъствието на съпруга си от спалнята. Всички останали уж спели, аха, да, вратата на стаята на Шилницки била открехната и от нея падала светлина. Поне така твърди Водницка. Капаците на прозорците били затворени отвътре, вратите — също. Изглежда, че Водницки е бил убит от някого от останалите седмина.
