Александър Шурбанов
Необикновените пътешествия на Джонатан Суифт
Годината, 1726, е още в началото си. Шибащите студени дъждове сякаш никога няма да престанат и зимните главоболия все така продължават да измъчват негово преподобие. Но той вече се стяга за път. Работата е най-сетне завършена и макар че сигурно има още какво да се пипне, по-добре е да послуша приятелите си и да не отлага повече. В края на краищата той посвети на тази книга цели дванадесет години от живота си. Когато я започваше, беше едва на четиридесет и шест и оттогава досега не успя ни веднъж да отскочи до Лондон. Беше изгубил и желание за това. А някога прекарваше там по-голямата част от времето си. Тогава беше наивен и вярваше, че каузата на торите е великодушна и разумна, че за да се оправи всичко, достатъчно е да бъдат разгромени безскрупулните виги, чиято единствена цел е собственото обогатяване, и дългът на честния човек е да се посвети на борбата срещу тях. Сега, толкова години след окончателния провал на торите, в ирландското уединение мислите му бяха се избистрили, илюзиите — изгубени, и той смяташе… Но всичко това щеше да стане ясно на цяла Англия от книгата, която току-що бе дописал и към която столичният издател Мот, изглежда, бе проявил интерес.
И така, след дванадесетгодишно отсъствие, деканът на съборния дъблински храм „Свети Патрик“ пътуваше със своя ръкопис към Лондон. И към безсмъртието. Защото днес може би ще се намерят хора, които не са чували името на преподобния Джонатан Суифт, но неговата литературна рожба, пътешественикът Лемюъл Гъливър, е, струва ми се, добре известна на всички. Още от най-ранна възраст заедно с джуджетата и великаните от приказките в нашето съзнание влиза този неспокоен мореплавател, чиято участ винаги го изхвърля на някакви необикновени брегове — ту сред перчещи се из джобовете му педя-човечета, ту сред небрежни гиганти, които го разнасят нагоре-надолу в скован специално за него кафез, ту под летящи по небето магнитни острови, ту при философствуващи коне… „(Пътешествията на Гъливър“ — не е ли това една от любимите книги на нашето детство? И няма ли да помним до края на живота си как клетият корабокрушенец се събужда на непознатата земя и открива, че е привързан към нея със стотици тънки въженца, така че не може да извие глава или да вдигне ръка, додето по гърдите му напредва авангардът на лилипутската армия? Или как същият той самоотвержено се сражава с два грамадни бробдингнагски плъха върху двадесетметровото легло на своята стопанка?
Книгата е пълна с подобни занимателни епизоди и след известна преработка тя наистина се е превърнала в едно от най-популярните четива за децата от цял свят. И ние в България досега я познавахме изключително в тази преадресирана версия, В това отношение съдбата на Гъливър наподобява тази на Дон Кихот — всички от малки знаем за неговите героични битки с огледала и вятърни мелници, за Санчо Панса, за Росинант, за Дулсинея, но колцина са чели автентичния текст на Сервантесовия шедьовър?
Паралелът между двете големи произведения на европейската литература не е случаен. Ако „Дон Кихот“ пародира широко разпространените през късното средновековие рицарски романси, Гъливър заема същата позиция по отношение на ренесансовите и следренесансови пътешественически дневници. Това е наистина един твърде плодовит жанр, чиито литературни модели впрочем отново трябва да се търсят в старите романси и чийто успех е лесно обясним в епохата на продължаващите географски открития, на западноевропейската и най-вече английската търговска и военно-колонизаторска експанзия през всички морета — от Индия до Америка. Неведнъж Суифт иронизира направо модата на пътешественическите книги, безбройните измислици, които те се мъчат да представят за чуто и видяно в далечни краища. По-често обаче — почти непрекъснато — този род литература се шаржира духовито в самия метод на писателя — в педантичното детайлно описание на всякакви невъзможни случки и същества, уж срещнати из задморските предели, в счетоводителската прецизност, с която несъществуващото се вмества в стриктните координати на делничното. Книгата гъмжи от имена на капитани, моряци и кораби, с които Гъливър пътува. Ние сме известени за точното географско местоположение на фантастичните земи, които той посещава, знаем деня и часа на неговото пристигане и отпътуване, точния брой лилипутски животни, необходими за обеда му, както и диаметъра на летящия стоманен остров. Пародията на книжнината, която се стреми да облече невероятното в дрехите на всекидневието, е доведена дотам, че на места читателят е почти склонен да приеме неговото невъзможно съществуване. И едва ли е за учудване възмущението на ирландския епископ, който според Суифт заявил, че „книгата е пълна с неправдоподобни лъжи и що се отнася до него, той не вярва на почти нито една нейна дума“,
Работата е там, че простодушният свещеник (ако и той не е една от Суифтовите измислици!) не е разбрал най-важното — че „Пътешествията на Гъливър“ не е проста пътешественическа книга, тъй както „Дон Кихот“ не е прост рицарски роман. Нещо повече, тя не е и проста пародия на пътешественическия жанр, както и Сервантесовата творба не се изчерпва с осмиването на романсите. И тук именно започва онова, което прави „Дон Кихот“ и „Гъливър“ нещо много повече от забавни детско-юношески четива или преходни литературни карикатури, което ги превръща в най-велики произведения на всички времена.
Пътешественическите дневници на седемнадесети и осемнадесети век, макар и в твърде непретенциозна форма, дават израз на самочувствието и самолюбието на английската буржоазия, която постепенно се утвърждава като господар на света и не след дълго ще се хвали, че над нейните владения слънцето никога не залязва. В 1789 г. — само няколко години преди публикуването на „Гъливър“ — излиза от печат едно съчинение, което издига пътешественическата литература на високо естетическо равнище и става блестящ апотеоз на британския империализъм. Тази книга също ни е добре позната във „вдетинени“ редакции. Нейното кратко заглавие е „Робинзон Крузо“. Нейният автор е сам предприемчив човек от „средната класа“ и привърженик на партията на вигите. С типичния за своята социална среда оптимизъм, граничещ с безсърдечна себичност, Даниел Дефо изгражда утопията на дейния буржоазен индивидуализъм. Той е на страната на печелещите и негов е утрешният ден. Суифт, потомъкът на разорено аристократично семейство, намерило убежище в Ирландия след вихъра на гражданската война, е на страната на губещите. Свързан за дълго време с партията на торите, той е безнадежден консерватор. Голямата задача на неговия живот е да защити традиционните ценности на хуманизма от нечистите хищни ръце на замогналия се капитализъм. Той се опитва да стори това в открита политическа борба чрез многобройните си памфлети в подкрепа на линията на торите, но естествено дерзанията му са предварително обречени на неуспех. Защото, както казва по Друг повод английският литературовед и историк А. Л. Мортън, „той води битката на бъдещето с оръжието на миналото“. Но нали оръжието на бъдещето в началото на осемнадесети век още не е изковано! Нали единственият защитник на човечността по това време — както Дон Кихот — е принуден да вдигне срещу неправдата и насилието крехкото и безнадеждно остаряло рицарско копие! И нали само безчувственият би му се присмял за това!
В първата четвърт на английския — а и западноевропейския — неокласически век, когато мислители и писатели повтарят в хор след Лайбниц; че „този е най-добрият възможен свят“ и дори приятелят на Суифт Александър Поуп заявява: „Което е, е право“ — във времето на буржоазния триумф и самодоволство малцина са онези, които подлагат ценностите на капиталистическата класа на унищожителен анализ. И пръв между тях е консерваторът Джонатан Суифт със своята „пътешественическа книга“ за Гъливър.
Суифт е политически враг на Дефо. А и личен. Той ненавижда неговия лекомислен оптимизъм, неговата необразованост, неговата енергичност и инициативност, неговия успех. В редица епизоди на своето съчинение той явно пародира „Робинзон Крузо“. Но не това е главната му грижа. Суифт се заема да разобличи самите основи на обществото, което Дефо така възторжено приветствува.
Първото пътешествие на Гъливър е всъщност пътуване към гротескния образ на съвременната му Англия и Европа. В столицата на лилипутите — като през обърнат бинокъл — виждаме рязко очертан политическия живот на тогавашен Лондон. Тук кандидатите за високи правителствени постове трябва да покажат публично ловкостта си в опасния танц върху въже, жадните за ордени и титли трябва да се надскачват пред императора като състезателни коне, а двете враждуващи партии се различават единствено по височината на токовете си — някогашната лоялност на Суифт към торите явно е отстъпила място на съзнанието за унизителното безсмислие на парламентарната и придворна партизанщина. Особено ярко е разобличението, на което авторът подлага религиозните конфликти на своята епоха — знамето на всички вътрешни и външни войни в периода на буржоазните революции. Още преди години в памфлета си „Приказка за бъчвата“ Суифт е осмял кавгите между католици, англиканци и пуритани. Сега той представя църковното разцепление като глупашки твърдоглав спор за това от коя страна трябва да се чупят яйцата — от тъпата или от острата. Това, разбира се, би било просто смехотворно, ако не е предизвикало толкова кръвопролитни метежи и войни. И до този момент двете съседни кралства на Лилипутия и Блефуску (Англия и Франция) продължават
