— Искам Екзекуция, но я направи девствена — отвърнах самоуверено. — Шофирам. Или по-точно летя.
Зловещия барман се усмихна. Взе две бутилки от горния рафт и ги изля в метална чаша.
— Девет долара.
— Може ли да задържа чашата? — попитах. Звучах като развълнувано дете в увеселителен парк, вместо като тийнейджър, опитвайки се да е готин в бар.
Подадох му десет долара.
— Задръж рестото — казах гордо, както бях наблюдавала баща ми да го прави хиляди пъти. Дори не бях сигурна, дали оставям достатъчно бакшиш.
Отпих от червената течност, която имаше вкус на доматен сок.
— Случайно да си забелязал плешив мъж, носещ сиво наметало тук миналата вечер? — попитах, надвиквайки се с музиката. — Той се обади от клуба.
— Той е тук всяка вечер.
Усмихнах се нетърпеливо.
— Наистина?
— И поне още петдесетина като него — извика той.
Обърнах се. Беше прав. Имаше толкова плешиви, колкото и продупчени.
— Той има странно изглеждащи очи и Румънски акцент — добавих.
— А, този ли? — попита, сочейки към кльощав, плешив мъж с черно наметало, говорещ с момиче в рокля стил Семейство Адъмс в ъгъла.
— Мерси!
Бързо си проправих път през тълпата.
— Джеймсън! — извиках, потупвайки го по рамото. — Аз съм!
Той се обърна. Но вместо да е възрастен гражданин, той просто приличаше на такъв. Избягах преди да е поискал да се обвържем за цяла вечност.
Отидох при магазина за готически неща, без да имам време да се спра и да си купя оловен, кристален или сребърен амулет или да ми гледат на карти таро.
Но когато подминах последната будка, ясновидка хвана ръката ми.
— Търсиш любов — каза.
Самотно момиче в клуб, търсещо любов? Колко такива имаше?
— Е, къде е той? — предизвиках я, надвиквайки се с музиката.
— По-близо от колкото си мислиш — отговори мистериозно.
Огледах клуба.
— Къде? — попитах.
Тя не каза нищо.
Сложих няколко долара в ръката й.
— На къде? — попитах високо.
Погледна в очите ми.
— Изток.
— В бара?
— Трябва да го търсиш тук — каза и показа сърцето си.
— Не ми трябват жалки изказвания. Искам карта! — срязах я, и продължих да си проправям път през тълпата.
Спрях се при диджея.
— Виждал ли си плешив мъж тук наскоро? — попитах диджея, който беше облечен в бяло лабораторно палто и изкуствена кръв по него.
— Кой?
— Виждал ли си плешив мъж тук миналия уикенд? — повторих.
Той повдигна рамене.
— Може да е носил сиво наметало.
— Кой?
— Мъжа, за когото питам! — музиката бе толкова силна, че дори не можех да чуя себе си.
— Питай Ромео на бара — добави.
— Вече го направих! — изръмжах.
Когато се върнах на бара, забелязах чернокос тип в джинси и сива тениска, подпиращ се на колона на дансинга.
Минах покрай посетителите, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.
— Александър?
Но когато го погледнах от близо, забелязах че е някакъв си двадесет годишен, носещ тениска с надпис УХАПИ МЕ, вонящ на алкохол.
Ядосана, се запътих отново към бара.
— Това не беше той — казах на Ромео. — Мъжът, за когото ти говоря се обади от Клуб Ковчег.
Ромео се обърна към приятелката си, приличаща на Елвира, която поставяше бакшиш в сутиена си.
— Ей, това момиче търси плешив мъж, който бил в клуба онази вечер — каза й Ромео. — Обадил се е от тук.
— А, да, това ми звучи познато — отвърна тя.
— Наистина ли? — намесих се.
— Спомням си, понеже той попита дали може да ползва телефона. Никой не пита вече. Всеки си има мобилен.
— Каза ли ти къде е отседнал?
— Не. Просто ми даде двайсетачка, задето му показах телефона.
— Имаше ли някой с него? — попитах, нетърпелива да получа новини за Александър.
— Мисля, че го видях с някакъв тип в наметало на Дракула.
— Александър? — попитах въодушевено. — Името му Александър Стърлинг ли беше?
Ромео ме погледна сякаш познаваше името, но после се извърна да избърше бара.
— Нямах време за запознанства — каза Елвира. Обърна се с гръб към мен и изчака мъж, облечен в кожа, размахвайки двайсетачка.
Джеймсън в бил тук! И вероятно и Александър, с наметалото, което носеше последната нощ, в която го видях.
Огледах се наоколо из клуба, търсейки знаци, които ще ми помогнат да ги открия. Може би Александър намираше това място неприемливо. Беше ли този клуб пълен с отлъчени готици, или бяха истински вампири? Тогава си спомних, че единствения начин да забележиш вампир, е да не го виждаш.
Посегнах към компактното огледалце на Руби. Всеки посетител на клуба се отрази. Трябваше да измисля друг план. Прибрах огледалцето и се насочих към вратата.
Изведнъж усетих студена ръка на рамото си.
Обърнах се.
— Мисля, че знам кой искаш да видиш — каза Ромео.
— Така ли?
— Последвай ме.
Следвах плътно готическия си спасител, наполовина развълнувана, наполовина уплашена.
Той ме поведе по спираловидното стълбище до балкона. Сянка стоеше на канапето във формата на ковчег, огромен бокал и свещ пред него върху кръгла маса за кафе.
Мистериозната фигура ме погледна. Усетих тръпки. Едва можех да прошепна.
— Александър…
Самотната сянка вдигна свещта, озарявайки лицето му.
Не беше Александър.
Вместо него, срещу мен седеше странен тийнейджър, изпитото му, но все пак привлекателно лице, скрито под дълга бяла коса с червени краища, сякаш бяха потопени в кръв. Три сребърни пръстена бяха пробили веждата му, а оловен скелет висеше от лявото му ухо. Съблазнителните му очи гледаха през мен,
