— Но трябва да има някъде тук… — мърморех си. Погледнах през прозореца и видях доставчикът да се качва в бял микробус, на който с маргаритки бяха написани думите „СИЛАТА НА ЦВЕТЯТА“.
Изтичах през вратата, когато микробусът започна да се отдалечава.
— Чакай! — Извиках, тичаща трудно с моите кубинки. — Забрави нещо!
Но беше прекалено късно. Микробусът зави зад ъгъла.
Останала без въздух и разочарована, се върнах обрано към агенцията. Започнах да отварям вратата, когато забелязах лист, лежащ на тротоара. Беше поръчка за доставка от „Силата на цветята“. Трябваше да е паднала от буса. Бързо я взех, преглеждайки документа за някаква полезна информация. Адресът на агенцията беше изписан изцяло. Но полето за подателя беше празно. Нямаше име. Нито имейл. Нищо.
Тогава, скрит в горния десен ъгъл, забелязах десетцифрен номер.
— Мога ли да използвам телефона ти, Руби? — попитах, след като изтичах вътре. — Трябва ми само за минута.
— Разбира се, — каза тя, подреждайки розите. В този момент можех да се обадя в Африка и изобщо нямаше да я интересува.
Кодът на населеното място ми се стори странно познат. Напънах мозъка си. Принадлежеше на градче на няколкостотин километра, където живееше леля ми Либи.
Набрах. Щеше ли гласът на Александър да ме поздрави? Звън. Или на Зловещия? Звън. Или беше задънена улица? Звън.
— Благодарим ви, че се обадихте в клуб „Ковчег“, — най-накрая ми отговори глас подобен на този на зомби. — Работните ни часове са от залез до изгрев. Оставете съобщение — ако се осмелявате!
Оставих телефона да се изплъзне от ръката ми. Руби още се занимаваше с цветята.
— О, Боже! — прошепнах. Клуб „Ковчег“!
Глава 3. Окончателно заминаване
Сега в училище се радвах на новопридобита популярност. Не беше като да съм станала някаква знаменитост, но съученици които никога преди не бяха поглеждали към мен, сега ме поздравяваха с „Какво става, Рейвън?“
Но освен, че ме поздравяваха, нищо не се беше променило. Никой освен Мат и Беки не ме канеше да обядваме заедно, не ми предлагаше да ме закара вкъщи, не ме молеше да се присъединя към групата му за учене. Нито един съученик не ми изпращаше тайно бележки или пък си правеше труда да сподели с мен пакетче дъвки. За щастие, бях твърде разсеяна, за да оценя това издигане на статута си и изкарах един ужасно дълъг следобед в библиотеката, търсейки информация за Клуб „Ковчег“ в интернет.
— Искам да посетя леля Либи — казах на родителите си още същата вечер по време на вечерята.
— Леля Либи ли? — попита ме баща ми. — Не сме я виждали от векове.
— Знам. Точно затова. От сряда сме в пролетна ваканция. Бих искала да замина утре следобед.
— Не мога да си представя, че би искала да си далеч от Александър и за минута, а какво остава за няколко дни — каза и майка ми.
— Разбира се, че направо ще умра, ако съм далеч от Александър — възкликнах и завъртях очи. Чувствах как ме гледат изпитателно, очаквайки допълнително обяснение. — Но той ще бъде зает с изпитите си от домашното обучение. Така че си помислих, че мога да се възползвам от възможността да видя леля Либи.
Родителите ми се спогледаха.
— Сигурна ли си, че не отиваш там, за да посетиш концерта на Уикед Уиккас?
— Татко! Те се разпаднаха преди пет години.
— А и, Либи не е най-добрият модел за подражание — отбеляза баща ми. — А и кой знае с какъв невротичен тип се е забъркала този път.
— Татко, вие с нея си приличате повече отколкото си мислиш. Ти просто вече не караш някакъв си хипи автомобил.
— Спомням си посещенията при леля ми, когато бях тийнейджър — каза майка ми. — Тя ме заведе да гледам филма „Коса“.
— Виждаш ли — имам нужда от такива запомнящи се тийнейджърски преживявания, които да дооформят живота ми.
— Либи има същия проблем с приобщаването като Рейвън — призна тя. — Може да се окаже полезно за нея.
— Е, добре — каза с нежелание баща ми. — Ще й се обадя довечера. Но ако все още практикува вуду няма да ходиш.
След вечеря се срещнахме с Беки при люлките в парка Евънс.
— Трябва да говоря с теб спешно — започнах аз.
— Аз също! Животът е направо невероятен. Можеш ли да повярваш, че и двете имаме гаджета?
Дори и Александър да не беше вампир, идеята и двете да имаме гаджета все още си бе доста нереална. И двете бяхме социални аутсайдери от толкова много години, че ни беше непривично да бъдем приемани от други хора освен от самите нас.
— Имам нужда да дойдеш с мен на едно кратко пътешествие — казах й аз.
— Пътешествие?
— Ще посетя леля си Либи и имам нужда да дойдеш с мен! — възкликнах развълнувано.
— Тази събота и неделя ли? Трябва да попитам.
— Не, заминавам утре следобед.
— Мат ме помоли да гледам играта му по футбол след училище.
— Но вие едва започнахте да се виждате! — започнах да протестирам аз.
— Мислех, че ще се радваш за мен. Освен това щях да те помоля да дойдеш и ти.
Мисълта да гледам футболен мач ме караше да искам да вия, но щастието на Беки ме накара да осъзная, че съм голяма егоистка.
— Радвам се за теб, но…
— Не можеш ли да отидеш друг път? — помоли ми се тя. — Имаме цялата пролетна ваканция, за да бъдем с Мат и Александър.
Нямаше смисъл да споря. Така както Беки щеше да отиде да гледа играта на Мат утре, така и аз щях да отида да търся Александър. Никакви молби нямаше да променят намеренията ни. Сега когато Мат беше изоставил най-добрия си приятел — Тревър, моята Немезида и трънчето в петата ми още от детската градина — той щеше да прекарва с Беки всяка секунда. Ревнувах, че Беки имаше гадже, което не бе изчезнало в нощта.
— Защо това пътуване е толкова важно? — попита ме тя.
— Строго секретно е.
— Какво е строго секретно? — появявайки се зад нас попита Мат.
— Какво правиш тук? — зачудих се сепнато аз. — Това е частна среща.
— Беки и аз отиваме до Ace’s Arcade. Тя ми каза да се срещнем тук.
Бе достатъчно тежко, че загубих Александър заради подземния свят, но когато се нуждаех най-много от най-добрата си приятелка, я губех заради триизмерен пинбол.
— Трябва да вървя — казах, обръщайки се.
— И каква е строго секретната ти новина? — попита Мат. — Ще бъде страхотно поне веднъж да чуя нещо различно от лъжливите истории на Тревър.
Загледах се в щастливата двойка — най-новото попадение на Купидон.
— Тревър беше прав. Стърлинг наистина са вампири — импулсивно казах аз.
Изгледаха ме сякаш се бях побъркала. След това избухнаха в неистов смях. Аз също се засмях и после се отдалечих.
Куфарът ми беше пълен само с черни дрехи, макар да бях несигурна за какво точно се приготвям. За по-сигурно сложих скилидка чесън в купа с капак, огледалото на Руби и спрей за самозащита.
За да си успокоя нервите отворих моя Оливия Оуткаст дневник и съставих списък с позитивните неща за
