преди още да го познавах — когато го видях на тъмното шосе, а фаровете на Беки слабо осветяваха бледата му кожа и секси физиономията му. Тогава дъхът ми спря. После, когато ме хвана в Имението и успях да го видя за малко, се почувствах както никога дотогава. Знаех, че трябва да бъда с него.
И не беше само това, че бе блед носещ кубинки, готически като мен, но като започнахме да се срещаме, разбрах, ще слушаме една и съща музика — Корн, Мерилин Менсън и Баухаус. По-важно от вкусовете, споделяхме едни и същи страсти и мечти. Александър знаеше какво е да си самотен, изолиран и различен. Знаеше от личен опит какво е да бъдеш съден за това, което си облякъл, как изглеждаш, че си на домашно обучение и че се изразяваш рисувайки, а не като играеш футбол.
Когато бях с него, се чувствах, сякаш принадлежа някъде. Не бях съдена, обиждана или закачана заради начина, по който се бях облякла, даже напротив — бях приемана, дори поздравявана, че бях такава отвътре.
Когато Александър го нямаше, а местоположението му ми бе неизвестно, почувствах се по-самотна и отпреди срещата ни.
Махнах тухлата, държаща счупения прозорец отворен и се промъкнах в мазето на Имението. Пълната луна осветяваше огледалата, покрити с измачкани чаршафи, небрежно наредените кашони и масичката за кафе с размери на ковчег. Сърцето ми потъна, когато видях, че пълните със почва сандъци вече ги нямаше.
Последния път, когато претърсвах Имението без покана се надявах да направя смразяващи разкрития. Изрових сандъци с румънски марки и надпис „ПОЧВА“. Намерих антично родословно дърво, включващо името на Александър, без рождени или смъртни дати. Сега бях обезпокоена заради това, което не намирах.
На горния етаж, наредените в линия портретите ги нямаше. Тръгнах по коридора към кухнята, където отворих хладилника. Имаше останала само неизядена храна. Античните китайски чинии и бокали още седяха наредени по шкафовете. Забелязах незапалена свещ и кутия кибрит на черния плот от гранит.
Бродих се из коридорите със свещта в ръка. Дървените дъски на паркета скърцаха, сякаш Имението плачеше.
В дневната лунната светлина светеше през процепите на червените кадифени завеси. Мебелите отново бях покрити с бели чаршафи. Обезсърчена се насочих към голямото стълбище.
Вместо музиката на Смитс, пулсираща през стълбите, чувах как вятърът духаше срещу капаците.
Жестокото Имение не ме вълнуваше, пращаше само студенина по тялото ми. Изкачих се по стълбите и се промъкнах в чакалнята, където веднъж бях посрещната от своя Рицар на нощта, държащ скоро набрани цветя. Сега бе една изоставена библиотека — книги, събиращи прах, нямащи читатели.
Стаята на иконома бе дори по-спартанска и от преди, с едно перфектно оправено легло, а гардеробът на Джеймсън бе изпразнен от всички дрехи, мантии и обувки.
Главната спалня бе обзаведена с легло с балдахин от черна коприна, виещ се около готическите колони. Загледах се в тоалетката без огледало пред мен. Малките гребенчета, четки и лакове за нокти с нюанси на черно, сиво и кафяво, които принадлежаха на майка му, ги нямаше.
Даже не бях имала възможност да се запозная с родителите на Александър. Не бях сигурна дали всъщност съществуваха.
Измъчена, спрях в долната част на стълбите към таванската стая. Зачудих се как Александър е решил да напусне толкова внезапно, след като бе приет от толкова много граждани на Дулсвил.
Изкачих се по тясното стълбище и изгасих капещата свещ. Влязох в изоставената му стая, в която ме бе поканил преди две вечери. Неговият двоен дюшек седеше на пода, неоправен. Типично за всеки тийнейджър, вампир или не.
Стативът на ъгъла бе непокрит. Загледах се в наплисканата по пода боя. Всичките картини ги нямаше, дори тази, която бе нарисувал за мен — мой портрет, облечена за Снежния Бал, държаща кош с формата на тиква и Сникърс, носеща пръстен с паяк и фалшиви вампирски зъби.
Черен плик за писмо лежеше до кървавочервената му чашка за боя, под статива. Повдигнах го към лунната светлина. Беше адресирано до Александър и имаше марка от Румъния. Нямаше обратен адрес и марката беше неясна. Пликът бе отворен.
Любопитството ме надви, протегнах пръсти и извадих червен лист. С черно мастило бе написано:
Александър,
ТОЙ ИДВА!
За съжаление останалата част от писмото беше откъсната. Не знаех от кой беше или какво означаваше. Не знаех каква жизненоважна информация съдържаше — може би свръхсекретно място. Беше като да гледаш филм и да не видиш края. И кой беше „той“?
Отидох до прозореца и се загледах в луната — прозорецът, за който се говореше, че на него е стояла баба му. Почувствах близост към баронесата. Тя бе изгубила любовта на живота си и бе принудена да пази тайната му в изолация. Чудех се дали това е и моята съдба.
Накъде се бе запътил Александър? Към Румъния? Бих купила билет за Европа, ако се наложеше. Бих вървяла от врата на врата, за да го намеря.
Чудех се, ако той бе останал, какво щеше да му се случи. Ако градът бе разбрал самоличността му, щеше да бъде тормозен, отведен за научно изследване, или разнасян наоколо като главен герой в някакво шоу. Чудех се какво би се случило с мен. Можех да бъда разпитвана от ФБР, гонена от таблоиди, или принудена да живея изолирана, позната като Хищната вампирка.
Обърнах се, за да напусна стаята, когато видях малка книжка, подаваща се изпод матрака му. Взех я и застанах до прозореца, за да я разгледам отблизо.
Александър бе забравил паспорта си? Имаше празно място, откъдето снимката му бе отлепена. Докоснах мястото, чудейки се каква снимка би могъл да има вампир.
Прелистих страниците. Печати от Англия, Ирландия, Италия, Франция и Щатите.
Ако в момента държах паспорта на Александър, той не беше в Румъния. Никой не може да отпътува от страната без паспорт.
Сега имах едно нещо, което нямах преди.
Надежда.
— Намали малко! — каза майка ми, когато нахлух през кухненската врата. — Оставяш следи по целия под.
— Ще го изчистя после — казах прибързано.
— Бих искала да поканя Александър на вечеря тази седмица, — предложи тя, настигайки ме. — Не сме го виждали от партито. Държиш го само за себе си.
— Добре… — измърморих. — Ще поговорим после. Имам да уча.
— Учене? Учиш от партито насам. Александър ти влияе положително — каза тя.
Само ако знаеше, че се бях скрила в стаята си и чаках имейли, обаждания и писма, които никога не пристигаха.
Били и баща ми гледаха бейзболен мач в кабинета.
— Кога идва Александър? — Били попита, като минах оттам.
Какво можех да кажа? Вероятно никога?
— Не още известно време. Не искам да го излагам прекалено много на предградията. Може да поиска да играе голф.
— Имаш си пазач, — баща ми ми направи комплимент.
— Благодаря, татко — казах, спирайки за момент, мислейки за всички онези семейни пикници, празници и ваканции, които аз и Александър нямаше да споделим.
— Моля, не ме безпокойте, — наредих, запътвайки се към прилепската си пещера.
— Мислиш ли, че пише домашни? — Били попита баща ми изненадан.
— Правя доклад, — отвърнах. — За вампири.
— Убеден съм, че ще изкараш 6, — отговори баща ми.
Заключих се в стаята си и трескаво започнах да търся из интернет места за вампири, където можеше да бъде Александър. Ню Орлиънс? Ню Йорк? Шест месеца без слънчева светлина на Северния полюс. Би ли
