— Помислих те за Луна — каза той разочарован. — Няма да купуваме Вампирски скаутски бисквити днес — каза той, затваряйки вратата.
Бързо запънах вратата с кубинката си.
— Слагам последните щрихи на здравния ми проект — казах аз, отваряйки врата и влизайки вътре.
— Искаш да се почувствам по-добре или да ме вкараш в моргата?
— Имам ли избор?
— Защо не впишеш в доклада си причината за болестта на Тревър Мичъл. Две думи: Рейвън Мадисън. Сигурен съм, че Института за заразни болести са чували за теб — каза Тревър.
Игнорирах грубия му коментар и влязох в току-що боядисаната му слънчогледово жълта кухня, която все още миришеше на боя.
— Чух, че те посещава призрачно сладка стрийптизьорка. Имах предвид сержантка — казах аз с усмивка.
— Звучи сякаш някой ревнува.
Извадих торбичката си от аптеката „Пакс“ и я оставих на гранитния плот в кухнята.
— Мама вече ми даде лекарството.
— Само няколко неща, за да имам допълнителна заслуга. Витамин С, чанта с бонбони за кашлица и чеснови капсули.
— Чеснови капсули? Ще смърдя на Италиански ресторант.
— Полезни са за сърдечносъдовата система. Ще ти помагат на футболното поле.
— Не си ли видяла всичките ми трофеи? Мога да играя насън — каза той, арогантно.
Свършваха ми както и опциите така и времето. Трябваше да стегна юздите.
— По улиците се чува, че тези са важен афродизиак. Излъчват аромат, който момичетата намират за неустоим. Нещо като феромони. Както и да е, някой като теб не би имал нужда — казах аз, насочвайки се към входната врата с капсулите.
— Хей, почакай — каза той, настигайки ме в антрето. — Остави ги тук. — Той грабна торбичката от ръката ми. — Не за мен, разбира се. За момчетата от отбора.
Глава 10. „Ресторантът на Хатси“
Един блок по-надолу от центъра на Дулсвил се разполагаше „Вечерята на Хатси“ — един ресторант в стил петдесетте, с сини и бели пластмасови бутилки, черни и бели плочки по пода, неонови знаци на Кока Кола и меню, съставено от чийзбургери, пържени картофи и най-гъстите шоколадови шейкове в града. Червените униформи, бяха запазена марка за сервитьорките, докато мъжката част от персонала носеше нормално облекло. Обикновено Беки и аз посещавахме ресторанта след училище, когато успявахме да изкрънкаме достатъчно дребни монети, за да успеем да покрием поръчката си от лучени кръгчета, както и да оставим средно голям бакшиш.
Двамата с Александър пристигнахме в „Хатси“. Няколко семейства и млади двойки се бяха разпръснали по масите. Футболните играчи вече поглъщаха малцова бира и пържени картофи на две големи маси. Всички очи се извърнаха към нас, докато преминавахме през чистото и светло помещение в нормалното си черно облекло.
Тръпка на вълнение прониза тялото ми — почувствах се като готическа принцеса, хванала подръка своя чаровен принц, макар да знаех, че по-скоро предизвиквахме странно впечатление у хората, отколкото завист.
Александър разглеждаше албумите на Боби Дарин, Рики Нелсън и Сандра Дий, поставени в рамка, също твърде погълнат от новата обстановка, за да осъзнава точно всичко.
Мат и Беки седяха сами на една ъглова маса.
— Хей, насам, хора! — извика Беки.
Александър и аз седнахме при тях.
— Мислех, че ще седите с останалата част от отбора по футбол — отбелязах аз, докато взехме менютата от металната поставка за салфетки.
— Решихме, че ще е по-уютно, ако сме си само ние — отговори Беки.
Една висока сервитьорка с много тънка фигура, с бухнала кестенява коса и бели диоптрични очила се приближи към масата ни, дъвчейки парче розова дъвка.
— Здравейте, аз съм Дикси — каза ни тя и пукна един голям розов балон. Извади тефтер за поръчки от бялата си престилка. — Какво ще желаете?
— Два ванилови шейка и едни пържени картофи — отвърна Мат.
— За нас същото, но нека шейковете да са шоколадови — добави Александър.
Дикси наду още един голям балон и го изпука с предните си зъби.
После се понесе обратно към кухнята. Всички момчета от масите я зяпнаха, дори Александър и Мат.
— Когато порасна, искам да изглеждам точно така — казах на Александър.
— Ти вече изглеждаш точно така — отвърна ми той и ме притисна силно.
Очите му светнаха, когато забеляза старинните грамофонни автомати, поставени върху масите.
— Тези са яки! — каза той, докато прелистваше списък от поне петдесет различни песни. — Виждал съм такива само по филмите.
Бях забравила, че приятелят ми бе прекарал толкова много време от живота си скрит в таванската си стаичка, далече от всекидневните занимания на смъртните. Полазиха ме тръпки, когато видях колко е улисан от всичко ново, което го заобикаляше, докато изучаваше списъкът със заглавия на песни и изпълнители.
— Елвис е страхотен! — каза той въодушевено.
Бръкнах в портмонето си и сложих четвърт долар в машината.
Минута по-късно, от тонколоните се понесе песента: „Обичай ме нежно“.
Александър се усмихна мило и стисна ръката ми по-силно. Кракът му се допираше до моя и можех да усетя как потропваше с кубинките си в ритъм с музиката.
— Та, как сте напоследък вие? — попита Мат.
— Ходихме на лов за ковчези — отговори Александър.
Беки и Мат ни изгледаха странно.
— Обичайното — казах аз с усмивка.
Те се изсмяха.
— Е, как мина мачът ти? — попита Александър Мат, докато слагаше салфетка в скута си.
— Разбихме ги. Но само защото Тревър участваше.
— Не е вярно — възпротиви се Беки. — Ти също отбелязваше.
— Е, той благоволи да се появи и да вкара няколко гола. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, не сме печеливш отбор без него.
— Той прибра ли се? — попитах.
— Не, ето там е — отвърна Мат, сочейки зад гърба ми.
Обърнах се и видях Тревър в един отдалечен ъгъл да играе пинбол.
— Не бива да излиза през нощта — заявих аз.
Беки изглеждаше озадачена.
— Използвам го като обект за проекта ми по биология. Нощният въздух не се отразява добре на настинката. Извинете ме, ще се върна след секунда — казах аз и непохватно излязох от ъгловата маса, на която седяхме.
Усещах погледите върху себе си, докато минавах през помещението, но не по същата причина, заради която бяха гледали Дикси.
Потупах Тревър по рамото.
— Какво правиш тук?
Моят враг се обърна и подбели очи.
— Изглежда, че играя пинбол.
— Но ти си болен. Не бива да ходиш навън, защото може да пипнеш още микроби.
— Повярвай ми, щом стоиш до мен, значи вече съм прихванал още няколко — отговори той, плясвайки
