Елън Шрайбер
Вампирсвил
Глава 1. Нощта на ухапването
Бях готова да стана вампир. Стоях сама в средата на дулсвилското гробище, облечена с черна мини рокля с корсет, мрежести чорапи и оригинални кубинки. В черните ми ръкавици без пръсти държах малък букет от наситено черни рози. Класически черен дантелен воал падаше пред бледото ми лице, изящно прикривайки черното ми червило и сенки.
Моят вампир, Александър Стърлинг, облечен в сив погребален костюм и шапка, ме чакаше няколко метра по-напред пред готическия ни олтар — затворен ковчег украсен с свещник и метален бокал.
Гледката беше поразителна. Мъгла се носеше през гробището като непокорен призрак. Свещи разпръснати покрай гробовете блещукаха по надгробните камъни. Група прилепи висяха скупчени по самотните дървета. Дъждовните капки ръмяха, а слабият зловещ звук от цигулки и нехармоничен клавесин изпращаше ледени тръпки през вените ми. Бях чакала цяла вечност за този момент. Детската ми фантазия се сбъдваше — щях да съм тъмен ангел на нощта. Бях развълнувана като фенка, която щеше да омъжи за рок звезда.
Малки факли осветяваха пътя ми, като готическа пътека. Но когато направих първата крачка към Александър започнах да се чудя дали правех правилния избор. Сърцето ми започна да препуска, докато пристъпвах напред. Картини от живота, който щях да оставя зад себе си, проблясваха пред мен. Как мама ми помага да ушия черна кадифена торба за домашния ми проект. Направих крачка. Как с татко гледаме Дракула на DVD. Още една крачка. Дори как идиотския ми брат, Били, любезно ми помага с домашната ми по математика. Крачка. Най-добрата ми приятелка, Беки, и аз опитвайки се да изкатерим портата на Имението. Крачка. Новото ми котенце, Кошмар, как нежно мърка в ръцете ми. Крачка. Всички спомени започнаха да ме преследват.
С едно ухапване животът ми щеше да се промени завинаги.
Оставях скучен, безопасен, вече пълен с любов свят и се впусках във вечност на опасен, непознат, тъмен свят на вампири.
Докато продължавах да вървя по гробищната пътека, можех да видя гърба на Александър, който сега бе на няколко стъпки от мен, вдигнал бокала от ковчега.
Напомних си, че взимам правилното решение. Нямаше да прекарвам болезнено дългите дневни часове в дулсвилската гимназия. Щях да имам способността на летя. И най-важното, щях да съм свързана с истинската ми любов за вечността.
Най-сетне стигнах до ковчега и застанах до Александър. Той плъзна ръката си с бяла ръкавица в моята, пластмасовият му пръстен-паяк блестеше на светлината на свещите. Вдигна металния бокал към луната и отпи голяма глътка. Сърцето ми запрепуска като ми го подаде и аз колебливо повдигнах воала си над устните си. Ръката ми трепереше и тъмната течност в бокала се раздвижи.
— Може би не си… — започна Александър и постави ръка над чашата.
Чувствах се замаяна. Мъглата се сгъсти около нас. Едва виждах силуета на Александър, докато оставяше бокала на ковчега и се върна до мен. С белите си ръкавици, нежно вдигна черния воал от лицето ми.
Сега можех да виждам ясно. Само аз не бях сигурна какво виждах. Вместо обикновено дългата черна коса на Александър, забелязах светла коса показваща се изпод погребалната му шапка.
Ахнах. Не може да бъде!
— Джагър — възкликнах аз, вцепенена.
Но когато погледнах в очите му, не видях синьото и зеленото око на съперника на Александър, които веднъж ме хипнотизираха в беседката на Имението. Не бяха тъмните чувствени очи, в които бях влюбена. Тези зелени хипнотизиращи очи познавах откакто се помня.
— Тревър! — обявих аз, думите едва излизаха от устните ми.
Врага ми от детинство се усмихна лукаво, два остри като бръснач кучешки зъби се показваха изпод устните му.
Отстъпих назад.
Едва снощи бях на дулсвилския пролетен панаир, където Александър и аз се опитахме да предупредим Тревър за близначката на Джагър, Луна, която търсеше да забие новите си зъби във врата на футболния сноб. Джагър искаше да отмъсти на Александър, защото не бе превърнал Луна във вампир и сега, когато друг вампир вече я бе превърнал, нечестивите младежи бяха отново в Дулсвил, за да й намерят партньор за цял живот. Но Тревър не обърна внимание на предупреждението ни. Когато Александър и аз излязохме от Къщата на Смеха и претърсихме панаира, Тревър го нямаше.
Едва сега врага ми ме бе намерил.
Опитах се да избягам, но Тревър грабна ръката ми, докато се дърпах.
— Хванах те, Чудовищно Момиче. Завинаги — облиза устните си и се наклони към врата ми.
Огледах се наоколо за нещо, което да ми помогне да избягам. Но когато достигнах до свещника се почувствах замаяна. Внезапно устните на Тревър бяха на врата ми.
— Махни се! — извиках аз. — Пусни ме!
Придърпа ме към себе си със силата на цял футболен отбор. Затъкнах крака си помежду ни и с цялата ми сила успях да го избутам.
Тревър залитна назад и улови ръката ми. Опита се да ме издърпа по-близо, но аз го ухапах по ръката. Освободих се, докато той стоеше самоуверено и се усмихваше лукаво. Кръв започна да се стича от устните му.
Хванах врата си. Дланта ми почувства топлина и влага. Изпъшках. Когато погледнах ръката си, тя бе покрита с кръв.
— Не! — извиках аз.
Точно тогава видях объркания Александър, също носещ сив погребален костюм, да тича по гробищната пътека. Обърнах се към Тревър, който просто стоеше и се усмихваше.
— Не ти! Не и за вечността! — изкрещях.
Седнах, крещях толкова силно, че гърлото ме заболя.
Отворих очи в тъмнината. Едва дишах. Къде се намирах? В ковчег? Гробница? Празен гроб?
Мека материя покриваше краката ми, но очите ми не можеха да се приспособят към заобикалящото ме. Въобразих си, че трябва да съм увита в погребално покривало.
Сърцето ми туптеше. Кожата ми потеше. Устните ми бяха пресъхнали.
Блестящи, кървавочервени числа уловиха погледа ми: два и петдесет сутринта.
Въздъхнах с облекчение. Не лежах в непознат ковчег в Дулсвилското гробище, а в собственото ми легло. Бях ли в безопасност както си мислех? Може би това е било част от кошмара ми. Пръстите ми трепереха, светнах лампата ми в стил Едуард Ножиците и изтичах до огледалото на тоалетната ми масичка. Затворих очи, предчувствайки какво може да не видя. Когато ги отворих, призрачното ми отражение се вторачи в мен. Отметнах сплетената си коса от раменете и проучих врата си.
Вратата на стаята ми се внезапно се отвори и татко се показа на прага, носещ фланелени боксерки, тениска на Лейкърс и рошава коса.
— Какво има? — попита той, повече раздразнен, отколкото притеснен.
— Ъ, нищо — отговорих аз, стресната. Пуснах косата си и отстъпих от огледалото.
— Какво стана? — попита мама, вмъквайки се.
— Чух писък — каза Били, пробивайки си път зад тях, уморените му очи бяха натежали.
— Съжалявам, че ви събудих. Имах кошмар — признах аз.
— Ти? — попита баща ми, повдигайки вежда си. — Мислех, че обичаш кошмари.
— Знам. Можете ли да повярвате? — попитах аз, сърцето ми все още препускаше. — Кой би предположил?
— За какво беше? Свърши ти черното червило? — пошегува се Били.
— Да. И намерих ново в шкафа с дрехите ти.
— Татко! — извика Били, готов да ме удари.
— Сега знам, че не сънувам — казах аз и закачливо разроших косата на брат ми.
